Владимир Перев, Скопие

Почина Владимир Панков, лидер на асоциация „Радко“ и неуморен борец за правата на македонските българи, на най-онеправданата етническа група, както в бивша Югославия, така и в Македония.

Роден е 1954 година в Охрид, там завършва основно и средно образование, завършва икономика в Прилеп и след това работи като икономист във фабрика „ЕМО“ в Охрид, а в средата на 80-те години емигрира първо в Швеция, а по-късно и в Швейцария, където отдавна живеела майка му.

Отраснал е със славните български и ВМРО-овски традиции на родния му град. В Охрид, който винаги е бил български, но и протогеровистки, Панков заради семейните традиции спада към по-малкото, михайловистко крило в родния му град.

Той е човек с остър ум и силни страсти. Емигрантските години му помагат по-добре да се запознае със съдбата на македонската емиграция, да се образова и да чака момента за действие. Падането на Берлинската стена, промените в Югославия са предизвикателство за него и в началото на 1991 година се връща в Охрид.

Новосформираната ВМРО-ДПМНЕ под ръководството на Любчо Георгиевски и под сянката на Доста Димовска е

символ на освобождаването на македонските българи

от почти стогодишните окови на сръбската диктатура. За всички нас в онзи момент, свободата не беше някакъв далечен мираж, а нещо близо до нас, на една ръка разстояние и вживяна в сърцата ни. С чисто сърце и честни намерения Владо Панков застана зад политиката и действията на партията като неин най-изтъкнат представител в революционния и свободолюбив Охрид. „Люлката на българщината“ и „Българският Йерусалим“ не биха могли да намерят по-честен и по-достоен представител на своите вековни традиции.

Но, чувствата, от една страна и политическият прагматизъм, от друга,  са две различни неща. Ръководството на ВМРО-ДПМНЕ бързо разбра, че в сърбизираната, югословенизирана македонска общност, а и за самото ръководство, много по-добре ще бъде да е представена само като ДПМНЕ. Владо беше бързо и тихо отстранен от позициите в партията, маргинализиран и оставен да се бори „сам против всички“.
Емоционален и образован той се превърна в истински

трибун на угнетената българска идентичност

в Македония. Същевременно, неговата роля беше обект на наблюдение от страна на македонските и чуждестранните служби за сигурност, а името му се използваше с подли намерения и за гнусни инсинуации. Той издържа всичко, непоколебим и достоен в своите убеждения.

Победата на ВМРО-ДПМНЕ на изборите 1998 година породи нови надежди. Владо Панков, заедно с група свои съмишленици създаде културно – просветната и политическа организация „Радко“. Името и беше дадено като символ на почитта и възхищението на македонците към личността и делото на Иван Михайлов.

Официалното представяне на организацията трябваше да бъде в елитния скопски хотел „Холидей Ин“ в присъствието на голям брой гости от България, политици и дипломати. Всичко завърши с тотален провал, когато група млади хулигани хвърлиха димни гранати в залата. Представянето беше прекъснато, но все пак „Радко“ беше регистриран, за да започне след това истинската голгота на Владо Панков.

Ние македонците, имам предвид македонските българи, искаме да живем с илюзията за нашата среда и хората, с които сме близки. Илюзията беше, че управлението на ВМРО-ДПМНЕ ще абсорбира и ще възприеме българското етническо чувство на македонците и ще го вгради в основите на новата държава. Напротив, ръководството твърдо се дистанцираше от всякакви прояви в полза на македонската българска идентичност, винаги давайки неясни и неопределени отговори. Дългата ръка на водачите на ВМРО- ДПМНЕ стоеше зад срамния епизод с димните гранати. Панков беше възприет като

опасност за единството и целостта на партията, 

и затова беше организиран скандала в „Холидей Ин“. Той трябваше да бъде отстранен, затова с решение на Конституционния съд организацията беше обявена за незаконна, а дейността и забранена. Панков одново напусна Македония и замина в емиграция, този път в София. Предизвика дело в Съда за правата на човека в Страсбург с искането за регистрация на „Радко“. Цели 16 години продължи борбата на Владимир Панков с македонската държава, борба между Давид и Голият, докато накрая Страсбург се разпореди „Радко“ да бъде вписан в Регистъра на организациите.

След отварянето на досиетата на македонската Държавна сигурност, можеше да се види непримиримата борба но и цялата трагедия на Владо. Напуснат, изоставен от всички, дори и от най-близките си, той остана сам в борбата за българската кауза в Македония. Той победи, но цената беше ужасна: самота, бедност, изоставен от по-голямата част от политизираното и сърбизирано македонско общество, той не можеше да намери душевно спокойствие. За разлика от мнозина, той не пиеше алкохол, но беше страстен пушач и пиеше кафе. В дългите безсънни нощи, изпълнени с цигари  и кафе, в неговата самота дефилираха лицата на онези, които го предадоха и доносничиха, на онези, към които той винаги е изпитвал приятелство и любов, а в отговор получи лъжи и предателство. Разочаровано гледаше как всички те направиха кариера, някои в политиката, накои в бизнеса, а някои в администрацията. Съзнанието, че техният успех е резултат от предателство беше болезнено, предателство не само към него, но и към една идея…

Измъчената душа не можеше да намери спасение, не можеше да си обясни пропадналите илюзии на своите сподвижници, не можеше да намери покой…

Лека ти пръст, Владо, вярвам, че някъде там, горе, където ние не същестуваме, ще се срещнеш с „твоя Радко“ и ще намериш своя покой…вярвам в това.