Д-р Георги Чалдъков
AD 2018: Христо Захариев-Петлярката в „Клуба на моряка“ в Бургас държи чашата за вино, както Паганини – лъка на цигулката. Макар всичко да е написано кратко-и-ясно на фланелката му, ще опиша една от многото ни „течни дискусии“ с него.
Беше късноесенна вечер в “сезона на легендите и чашите” – единственият сезон на Бургас. С приятеля Христо Захариев, известен като Ичо Петлярката, защото получаваше само петици в училището, пак седим в “Малкият лисик”, заедно с други приятели.
“Малкият лисик”, регистрирана като “Латинка”, е малка кръчма, сгушена под високи дървета и жилищни блокове зад гърба на “Краставицата” – архитектурно величие на един от крайбрежните райони на града. Интериорът на “Малкият лисик” ни посреща с ергономично опростената си подредба: няколко маси, печка, пълна със зачервени от огъня дърва, и кухня, в която се правят най-хубавите кюфтета и кебапчета – реминисценция на онези през ученическите ни години с Петлярката и със собственика Стоян Георгиев, по прякор Малкия лисик, брат на Димитър Георгиев – Лисика.
Точно в тази бургаска вечер любознанието на Петлярката ме провокира да му разкажа историята на гените на зелената брада – една метафора на Ричард Доукинс, която наскоро бе доказана научно: внесените в САЩ огнено-червени мравки (red imported fire ants) опазват популацията от мравки, които имат алтруистични гени и изяждат цариците, които нямат такива гени. Дадох на Ичо отпечатък от статията на Keller и Ross, озаглавена Selfish genes: a green beard in the red fire ant (Nature 1998; 394: 573-575). И той се зачете – любознанието винаги е било по-силно от желанието му да пие водка. Задълбочен в историята на зелената брада (green beard), Петлярката заговори на глас, кръчмата се превърна в аудитория, клиентите – в студенти, Христо Захариев – в професор по еволюционна биология.
Лекцията приключи, кръчмата стана пак кръчма, клиентите – клиенти, професорът – Ичо-Петлярката. Ние продължихме разговора си и той възбудено изрече “Джани Миранди” – аз чух “Джани Моранди” и го запитах какво свързва Occhi di ragazza (“Очите на момиче”) на този италиански певец със зелената брада, а той ми отговори: Феромоните миришат, нали!
– Да – отговорих аз.
- Джани Миранди е бургаски жаргон за миризма. От “мирон” – миризма, и от Джани Моранди, става Джани Миранди. Нали знаеш, че етимологията на бургаския език е много асоциативна. Спомни си легендарните спасители на бургаския плаж – Пандира, Ганата, Ташо Негъра, Тома Курназа, Шерифа, Рингата. И ми кажи как от Христо Георгиев-Рингата става доктор Ринджи Валер – каза Петлярката.
“Лисикът” продължаваше да се грее от печката, Малкия лисик носеше кюфтета и вино, но разговорът отиде в съвсем друга, неакадемична посока – как преди много години Благой Тодоров–Били запознал две красиви бургазлийки с десет английски моряка.
Зелената брада седна до Петлярката и заедно с нас продължи да слуша сантименталните бургаски истории. И песента на Петлярката, изпята с бургаски акцент: „Всеки от нас има своя звезда що го води дорде е жив. Кога свети ярко – човек има живот, кога гасне – судбина…. Ех да имам туй що немам, па да купя бел кон и да яхам ден и нощем и на яве.. и на яве, и на сън. Ех да имам туй що немам, па да купам креват, да заспиваш ти с мене хиляда и…хиляда и една нощ.“
Малко по-късно, среднощните акорди на чашите затвориха “Малкият лисик”. И всеки от нас тръгна към къщата си, а зелената брада се завърна при огнено-червените мравки в Тексас, на хиляди мили югозападно от Бургас.
Важнослов
Стефан Димов-Кефа, заедно с Георги Янев-Паляка, боядисаха много къщите на Бургас. След това Кефа отиде за няколко години в Москва да боядисва Болшой театър, Третяковската галерия, Театър на Таганка, Метрото, Червения площад и Кремъл. В Москва, защо чаровната рускиня Вяра му пристана. Но това е петия епизод от „Романтичната сага на Кефа“, която беше публикувана, първо в Русия, след това и в Бургас.
И остави Кефа най-добрия си ученик Ичо Петлярката да боядисва плажа и морето в бургаския залив. Като се върна в Бургас, Кефа пожела да види работата му. Петлярката го заведе на плажа под Казиното и му показа боядисания в цветовете на дъгата мост – старият, преди бургазлията проф. арх. Тодор Кръстев да го реконструира.
- Ниц бе, Петлярка, откога стана педераст? – запита Кефа.
– Един ден, Мастър, дъгата се извиси между солниците на Поморие и остров Света Анастасия и аз с четката в ръка прекопирах цветовете ѝ върху моста. И с нетърпение те чаках да се върнеш от Москва и да ми кажеш „Петлярка, ти си бургаския Винсент ван Гог!“
