Тя – Свободата – се изгражда и руши.
По-съвършена от невинното ни детство,
не се предава и приема Тя в наследство.
На себе си прилича – и на любовта.
По-неизменна и по-лична от кръвта…
Тя е надеждата ми в действие и сила.
Навярно е от там – в самата си душа
аз свойто щастие внезапно да руша.
Вината ми пред вас – с какво да я измеря?
Сълза – студено ми е в топлата ти сфера.
Къде съм? (Може би във мярката доколко
си моя – смъртно моя – чужда болко.)
Или във скока ми над думите? Къде?
Коя от тях ще ме спаси – и предаде?
Не зная… Но във всички ти по име,
презиме и фамилия – търси ме!
Изгубя ли – или любовно подаря
от теб – о, моя Свобода, една искра,
най-малката, срещу ми всяко огледало
внезапно да изхвърли бившото ми тяло…
И Ти, о, Господи, където и да си,
за ужасените, вдигни ме, ти коси,
хвърли ме в орбита, изваяна от сяра
пред кулата бургаска, там на тротоара,
и гларуса – акула твоя – да се спусне
над спомена за мен и бившите ми устни!
…..
Тя – Свободата се изгражда и руши
не в директивите – а в нашите души.
На думите е Тя душата строга.
Как ражда – и как бди над диалога.
И никой няма право… Само Тя
ми дава право да говоря – и летя!
Тя е живота ми във действие и сила.
В деня, когато ще пристъпя с – Мила,
о, мила, сладка Свобода – и разбера
високо – там в нощта, – че няма да умра.
…….
