В средата на септември т.г. се навършват 100 години от гибелта на пламенния националреволюционер и войвода Христо (Ичко) Димитров Танчев известен и с псевдонима Гюпчето.
Роден е през 1880 г. в село Баровица, Ениджевардарско в пазвите на Паяк планина. След завършването на основното си образование през 1896 г. в българското класно училище на град Гуменджа още 16-годишен влиза в редовете на ВМОРО и се отдава на активна революционна дейност. Отначало е помагач и куриер на първите революционни чети в Паяк и Гъндач планина на прославените войводи Иван Карасулски и Апостол Ениджевардарски. Но буйната му натура и волеви дух му диктуват да изостави легалната дейност и въпреки юношестката му възраст, той влиза в четата на Апостол войвода.
Планинец по месторождение, израснал сред суровата природа, Ичко се развива физически силен, подвижен и изключително пъргав момък. Другарите в четата му го наричат „Паячки лъв” (Лъвът на Паяк планина), тъй като освен споменатите му достойнства, за него не било проблем да прескочи с лекота два впрегнати вола.
Приветливата външност и предрезполагаща добродушност, излъчвани от красивата физиономия на младия Ичко – описвани от бежанците в Несебър, негови роднини и земляци, напълно съвпадат с описанието му оставено ни от големия български писател Йордан Йовков. Той имал възможност да се срещне и разговаря с войводата в навечерието на Междусъюзническата война на бивака при Дойран. Ето какво пише талантливият разказвач: „Показаха ни веднъж и войводата на четата: млад човек висок и хубав, с бледо нежно лице и мечтателни очи. Нищо сурово и хайдушко, нищо заповедническо и властно нямаше у тоя замислен и мълчалив момък… После умът и безсъмненото благородство, което се виждаше във всяка постъпка и всяка дума – всичко това пораждаше едно непринудено и искрено уважение към него…”
Жадният за подвизи юноша още преди Илинденското въстание се прехвърля в четата на Иван Карасулски, действаща предимно в районите на Кожух и Паяк планина, без да се придържа към строгата дисциплина характерна за четите на Вътрешната организация*. Оценяйки качествата му на неустрашим, буен и инициативен комита, Карасулски го назначава за десетар на едно от отделенията в четата.
Със свойствения му темперамент, Ичко Димитров като десетар, а по-късно и като самостоятелен войвода винаги върви пред четата на достатъчно разстояние, за да я предпази от евентуална засада и първи да поеме внезапния удар на коварния враг. В многобройните сражения преди, по време и след Илинденското въстание, той е пръв в боя и в устрема си презирайки смъртта увлича и най-разколебаните. Това е причината много пъти да е раняван тежко и дълго да лекува след това раните си от вражеските куршуми. През 1906 г. лично Дамян Груев проявява загриженост за здравословното състояние на младия войвода, който е на принудително лечение в град Варна.
През 1907 г. Ичко пристига в района си с нова чета и бърза да установи връзка с Апостол войвода за съгласуване на действията. Докато „Вардарското слънце” отбива смело и решително комбинираните атаки на турския аскер и съюзните му гръцки чети в Ениджевардарското езеро, Ичко Димитров се разправя с куцвлашките шпиони и гъркоманите в планините заради явното им
* Иван Карасулски по това време вече е върховистки войвода.
сътрудничество с андартите. В едно тежко сражение с турската войска в Кожух планина е ранен отново на няколко места и се принуждава да се прехвърли на лечение в България. По спомени на неговия братовчед Коста Кехайов, бежанец от Баровица в Несебър, един от вражеските куршуми разбива чельостта му и от тази рана получава известно смушение в говора.
След оздравяването си се завръща начело на гевгелийската чета. Тук го заварва Хуриета и съгласно постигнатото споразумение с младотурците революционерите се легализират и се отдават на мирен труд. Заедно с приятеля си Апостол войвода стават съдържатели на хотел „Балкан” в Солун, но не вярвайки на декларациите на младотурците за демократизиране на империята внимателно следят развитието на събитията. И когато в отоманския парламент се приема закона за четите и младотурските власти започват обезоръжителната акция с невиждан терор над християнското население, двамата войводи бързо се прехвърлят в България.
Измамени от младотурското правителство за конституционно управление дейците на ВМОРО са принудени през 1910 г. да подновят въоръжената борба. В Южна Македония четническото движение се подновява, но при изключително по-трудни условия. През 1911 г. подло е убит легендарния Апостол войвода, който е влязъл с чета в ениджевардарско като солунски окръжен войвода. Заедно с него загива и войводата Гоне Мучитано, организатор и войвода на влашките чети в Берско, Воденско и Негушко.
Мястото на загиналия Апостол войвода се заема незабавно от Ичко Димитров, който предприема бързи мерки за възстановяване и укрепване на революционната организация в Солунски революционен окръг. В съответствие с решенията на Кюстендилския конгрес през пролетта на 1912 г. той навлиза със силна чета и военни инструктури за боева подготовка на населението. В околиите и стратегическите участъци са назначени добре подготвени войводски кадри. С премахването на андартския капитан Лазо Доямов до голяма степен е неутрализирана гръцката въоръжена пропаганда в Ениджевардарско и Гумендженско. В навечерието на Балканската война под негово ръководство революционните чети водят целодневно сражение с турския аскер в голямото село Крива. Въпреки използването на артилерия от страна на аскера комитите не дават жертви, но селото е запалено и опожарено пред ужасените погледи на изтеглилите се в планината селяни.
Само след няколко дни започва Балканската война, а войводата Ичко Димитров е определен за командир на Първа отделна партизанска рота, съставена от стотици доброволци от околните градове и села. Ентусиазираните четници и доброволци имат основен принос за освобождаването на родния край от петвековните поробители и в установяването на българско управление в Долновардарската област. Две от четите – тези на Въндо войвода и на Христо Чауша подпомагат настъплението и на съъзническата гръцка войска в Солунската низина и вземат участие в сражението за Енидже Вардар.
След настъпилите усложнения между съюзниците избухването на войната го заварва в околностите на Гевгели като подпоручик от българската армия начело на голям доброволчески отряд. Още със започването на бойните действия той напада една рота курофилаци в тила на гръцката армия при село Мойн, разбива я и я разпилява към Костомари и Маядагските височини. В хода на отстъплението на българската войска с умели маневри и контраатаки прикрива ариегардните части на Втора армия. Виждайки, че родният край остава извън границите на България при Голак планина четите, прикриващи българските части се хвърлят в люта битка срещу настъпващия враг, в която загиват най-добрите им бойни другари. За проявения героизъм по време на войните Ичко Димитров е награден с орден „За храброст” ІV степен.
По време на Първата световна война войводата Ичко Димитров отново е на бойната лини, този път като командир на разузнавателен отряд. След избухването на Топличкото въстание в Източна Сърбия е изпратен като опитен войвода да помогне за прогонването на сръбските чети от размирния район. Задачата е изпълнена блестящо, след което отново се прехвърля на боевата линия на Южния фронт.
След войната и с възстановяването на ВМРО той пръв се озовава в Гевгелийско и Гуменджанско за да организира населението на борба срещу новите окупатори и угнетители. На 14 септември 1920 г. при преминаването на Вардар между селата Удово и Градец, четата му е нападната от сръбска засада, а самият той е ранен в краката. За да не бъде в тежест на другарите си остава да прикрива четата, а след изтеглянето й успява да се укрие при свои верни ятаци. Когато става очевидно, че раната се е инфектирала и съществува риск да попадне в ръцете на издирващите го под дърво и камък джандари, а от това да пострадат и верните му укриватели, той не се поколебава да сложи край на живота си с личното си оръжие.
Голяма е била радостта на сръбските военно-административни власти, че са се отървали от такъв опасен противник. Това се вижда от злорадството в известията на сръбските вестници, издавани в Белград и Скопие. Вземат се мерки тялото на войводата да бъде погребано не на лобното му място, а покрай железопътната линиа Удово-Демир Капия за назидание на непокорното българското население. Едва след две десетилетия през 1941 г. по инициатива на брат му и бивш негов четник Гоно Димитров, тленните му останки са преместени и препогребани със съдействието на местното население в източния край на селското гробище на Градец.
След оставането на Вардарска Македония в Югославската федерация и неглижирането паметта към героите от освободителното движение, през изминалите десетилетия гробът на войводата не е бил поддържан и бе напълно заличен. На родовата вечер с потомците на Ичковия род в Несебър, организирана от Македонското културно-просветно и благотворително братство „Тодор Александров”, се взе решение да се предприеме издирване гроба на именития войвода. Така през есента на 2010 г. група активисти на македонското братство, обходи местата свързани с подвига на Ичко Димитров и със съдействието на местни хора от Валандовските села успя да локализира и възстанови гробът на героя. Постави се надгробен кръст, пренесен от България, и се извърши панихида с преливане на гроба от местен свещеник, съобразно източноправославната християнска традиция.
Днес всеки, който тачи паметта на войводата Ичко Димитров, преминавайки по магистралния път в клисурата Демир Капия, може да отдели няколко минути от драгоценното си време и да постави едно свежо цвете на гроба на загиналия герой със сакралните думички:”Мир на праха му!”
И в а н Б а б е в
