АРИСТОКРАТ НА ДУХА
Една година без Слави Ралев
Максим МОМЧИЛОВ
От дистанцията на времето е колкото лесно,толкова и трудно да се проследи и анализира нечий път,творчески и житейски.За славещия радостта Радослав /Слави/ това се отнася в още по-висока степен-той ни представи нарисуваното от него в последната експозиция, починал на 31 октомври 2018.
Посланията в неговите творби са достъпни и разбираеми и едва ли са нужни много думи,които допълнително да признават и утвърждават постигнатото от художника.Така е, но дори и да не беше нарисувал нищо повече, винаги може да се открие още нещо, недоизказано за неговите картини.
От Дружеството на несебърските художници преди една година така и не обърнаха някакво по-специално внимание на своя доайен, починал на 31.10.2018.Но няма как подобна кончина да бъде подмината,просто току тъй.
Има художници,които разрушават красотата.Нарочно.Получават видения, които ги карат да си представят,че красотата е измислена,фалшива и ненужна. Хармониите ги дразнят,а симетриите,дори онези,които са деца на природата-ги плашат.От сутрин до вечер преследват деформираните си внушения,дооформят ги и им слугуват.Има такива художници,но моят приятел Слави не е от тях.Изглежда негласно се е клел да служи на Красотата.Може би защото е прекарал по-голямата част от живота си в дамско обкръжение.
Познавам го от трийсетина години,но много рядко съм присъствал на конкретно сътворяване на негови творби.Виждал съм ги най-вече в завършен вид.Като художник за него може да се каже,че той никога не се съобразява с «повелите на времето»,а следва преди всичко «своята си линия».За него по-важни са душевната хармония и изисканата артистичност.
Той не натрапва набързо скалъпени послания или клиширани заглавия.Слави дава свобода на зрителя,защото сам умее да бъде свободен и знае стойността на свободата. Свободата като цена на една абстрактна картина,като възможност за полет на мисълта.
«Свободният» Слави обаче не гони Времето,а бавно следва собствената си творческа съвест,без да се вслушва в «съветите» на властта.Съхранявайки вътрешната си цялост и в същото време продължавайки да се развива.Последната му изложба, заедно с приятели-художници от сдружението „Несебър Арт” , бе красноречива в това отношение.
От нея може да се съди,че творческият път на Слави е многопластов и сложен. Привидно ограничен в определена траектория,неговият израден художествен арсенал се усложнява с течение на годините.В ранния си период той превръща природата в абстракция,в зрелите му години абстракцията сякаш става негова втора природа.
Празничните багри в природните пейзажи,композициите изпълнени в ярки цветове и вдъхновени от Стария Несебър,както ритъмът и стилизацията от раните години постепенно преминават през умерената условност за да достигнат до кодирани художествени хармонии.
Картините му въздействат спокойно,въпреки че зад привидното затишие на балансирана и отмерена хармония се крие духовното неспокойствие на търсещия творец.Те носят усещането,че сякаш са изградени на един дъх.Всяко петно е намерено като тон,всяка линия тежи на мястото си,всяка форма уплътнява пространството.Така привидната лекота,която излъчват платната му,е скрила зад себе си пластове на систематично и овладяно знание.
По този начин той «перефразира» действителността, дава израз на трайното,значимото и извечното,в контекста на едно състояние,на една емоция.С рационална отмереност Слави «запечатва» предмети,състояния и сгъстени емоционални изблици в картините си,но никога не натрапва на зрителя посланията си.Оставя го сам да намери път към изобразеното.
Слави вече го няма, но какво още може да се каже за картините от него? Багрените му хармонии в тях са балансирани-цветът в творбите му не «крещи»,а възвисява. Конфликтите в структурата и пластиката на картините му са сведени до диалог-диалог между временното и трайното,традицията и модерния изказ,материята и духовността.
Пиша паметното слово за втори път /преди погребението/ и това се оказва нелека задача.Защото в случая става въпрос не само за един талант, какъвто е Слави,но и един приятел.А това е сложна комбинация.Мисля,че художниците,като служители на Вдъхновението,не са обикновени простосмъртни.Те рядко разбират докрай самите себе си.А как да ги проумее тогава един или друг похвалник, вече покойник?
Все пак смятам,че Радослав Ралев е човек,за когото «художничеството» -хоби и професия са едно.За него изкуството е безкраен път,постоянен спътник,начин на съществуване.Той говореше без думи и рисуваше без образи,за да достигне чистотата на интелектуалното мълчание.Човек-творец, който с право може да бъде наречен аристократ на духа.
Разбира се това паметно слово можеше да бъде съвсем кратко,под цитата: «Ars longa,vita brevisest», за вече отминалия приятел Слави. Можеше и така.От него останаха ненарисувани картини.Сигурен съм,че една част от тях ще добият очертания в в недовършените платната на приятеля Слави.
……………………………………………………………………………………..
На приятеля Слави, посвещавам 
Нагоре, нагоре, все още нагоре-
там, дето синее окото небесно,
катеря животът си, без да говоря,
понесъл товара на моите песни.
Затрупват ме спомени,препъват ме думи,
пропадам във пропаст от нежност и ласки.
Залязват пред мене любови безумни
и сменят сезони дежурните маски.
Ще свърши ли ада, ще видя ли рая,
ще спра ли след себе си аз да поглеждам,
ще имам ли сили нов стих да извая,
за раздяла жестока, за надежда последна.
Ще имам ли устни да те повикам,
ръце да те сгуши, очи да ридая.
Ще имам ли вино и хляб за молитва,
ще срещна ли някога господ – не зная.
Нагоре, нагоре, все още нагоре,
катеря и в длани животът си нося.
И капят минути през пръстите мои
и няма от кой миг покой да изпрося.
Пейо ПАНТЕЛЕЕВ
