In memoriam
10 години без Николай Коев /13.05.1936 – 23.08.2008/
Полето къща може да ти стане…
Стихът е на Филип Хорозов, но можеше да бъде написан и от Николай Коев, също журналист и поет, напуснал ни внезапно. Преди да напусне този свят, той пишеше и стихове в несебърския вестник «Слънчев бряг».
Ако перифразираме стиха на Дилан Томас „влюбените ще умрат, но не и любовта”, можем да кажем, че и поетите ще умрат, но не и поезията им.И така ще оставят смъртта без царство.Нещо повече, нейното царство за тях се превръща в реалната реалност.В която зрелището на привидността се разрушава напълно.
Нищо ,че и поетите, като всички останали, преминават през живота като обрулени листа от дървото на есента.Но поетовите листа продължават да се разлистват и разрастват всяка година отново и отново.Уолт Уитман смята,че това са надгробни листи от ухаещите върху гръд треви.Макар и слабият им дъх да се долавя от малцина.Но те поне със сигурност ще са от тези,които знаят отговора на въпроса какво означава да си истински жив.
По ирония на съдбата тези листи прорастват по-високо,за да се видят от по-далече.И едва чрез тези листи поетът оставя това, което е имал, само да се изрече.
Журналистът и поетът Николай Коев, работил дълги години в несебърския вестник, започна да живее точно в това вечно безмълвие, заради което всичко e. Негови стихотворения са публикувани в редица регионални и национални вестници,а също така и в несебърския поетичен сборник “Тебе те има”- 1993 г., който е именуван на негово стихотворение .Лауреат е на националния поетичен конкурс “Яворови дни” – Поморие 1978 г.. Да помълчим с поезията, сътворена от него.
Максим МОМЧИЛОВ
……………………………………………………………………….
Пътуване
На П.К.Яворов
Пътувам всеки ден към тебе
и търся песента на твоя телеграф.
Не ме е страх от изстрела последен-
от ехото на тишината ме е страх.
И търся в Анхиало Калиопа.
Аз търся две най-хубави очи.
Поднасям ти цветя за почит,
а в мене твоят стих звучи.
Пригласят му вълните, уморени
пред силата на мраморната сплав.
Докосвам се до пламъка – студен е,
и грее той.И аз заставам прав…
Не ме е страх от изстрела последен,
прекъснал твоя свят голям.
Пътувам повече от век към тебе
и никога не съм останал сам.
Не съм звезда
Не съм звезда.
Не съм и гара,
където релсите ръждясали лежат.
Повикай ме!
Ще дойда с теб в безкрая,
понесъл своя кратък път…
Не съм море.
Не съм и вятър,
на който трябва хоризонт зелен.
Повикай ме!
От твоя глас,от топлината,
ще разбера,че ти си в мен.
Не съм Любов.
Не съм и Вяра.
Очите ми Надеждата не носят.
Повикай ме!
Ще дойда като песен за изгаряне,
която с болка ни докосва…
Николай Коев
