В навечерието на 1 ноември – Денят на народните будители
„Приписките към Времето” – ценен извор за историята и журналистиката
Д-р Тодор ПАНАЙОТОВ *
департамент „Масови комуникации” в Нов български университет- София
В България и след 9 септември 1944 г. и след 10 ноември 1989 г. са насилствено спрени редица дълголетни печатни издания. Те са ликвидирани, защото са „фашистки“, „буржоазни“ или „тоталитарни“. И след двете исторически дати се проявява добре познатото чувство за антиисторичност, когато след големи поврати в българското развитие се отрича и ликвидира всичко старо. Затова дълголетните наши издания са малко и техните годишнини се превръщат в събитие за читателите.
Наскоро в Несебър един от дълголетните регионални вестници в България отбеляза своята 55 годишнина. През 1961 г. излиза брой 1 на „Черноморски глас“, който по-късно променя името си на „Слънчев бряг“ и „Слънчев бряг прес“. От 1988 г. досега главен редактор на изданието е журналистът Максим Момчилов. Той е събрал голяма част от своите материали, публикувани във вестника, в книгата „Приписки към времето“.
Още в уводните думи авторът подчертава: „В книгата няма нищо измислено. Всичко, което е написано в нея, произтича и е документално свързано със събития, хора, факти, процеси и явления, неделими от обществено-политическата действителност“. Текстовете в книгата са подредени последователно по години и са в широк жанров диапазон: статии, есета, коментари, интервюта. Те представляват ценни късчета история от преломни години за град Несебър и неговите хора.
Особен интерес представляват текстовете посветени на ролята на вестника като институция и отношенията медия-рекламодатели, медия-власт и медия-бизнес. В тях са показани разбиранията на главния редактор за журналистиката като коректив на властта и журналистическата професия като мисия. Тези текстове имат красноречиви заглавия: „Вестник, но какъв“ (с. 48); „Свободата на словото и печата“ (с. 51); „ Необходима е независимост“ (с. 55); „Законът на парите срещу логиката на информацията“ (с. 80); „Кметовете се сменят, вестниците остават“ (с. 82); „Вестникът като посредник“ (с. 92); „Журналистиката не е професия“ (с. 205); „Медиите са корективът на властта, не обратното“ (с. 318).
В своята книга Максим Момчилов е включил и редица кратки материали посветени на редакционната политика на вестника. Ето две характерни извадки:
Брой 1007 от 6 юли 1995 г.: „ Днешният „Слънчев бряг“ съхранява най-доброто от своята достойна биография, стреми се да развива и нови качества, съзвучни с времето на сложна трансформация на човешките и пазарни отношения. Но си остава и онзи вестник, в който неговите почитатели намират злобата на деня, любопитното четиво, аналитичния коментар. Като недопуска компромиси с пошлостта и кича в името на масовостта, вестникът може само да се гордее със своите читатели, със своя авторитет и признание. И занапред той ще продължи да демонстрира своя журналистически рефлекс, ще се стреми да отчита предпочитанията на своите читатели и абонати, разчитайки на тяхната критичност.“
Брой 1409 от 21 октомври 2003 г.: „Никому в угода, на никого напук. Това верую на големия български публицист и журналист Йосиф Хербст се изповядва в и чрез несебърския вестник „Слънчев бряг прес“. […] Той не е нито орган, нито бюлетина, нито адвокат, нито рекламен агент на която и да било партия или формация, още по-малко на личните планове на техните кланове и котерии.“
Известно е, че българският периодичен печат заема водещо място в областта на информацията и комуникацията. Въпреки това и до днес нямаме цялостна история на пресата в България. И ако за първите 80 години от съществуването на българския периодичен печат има подробни проучвания, то за следващите над 90 години цели периоди от развитието му остават неизследвани. Това се дължи както на идеологическите разбирания на властимащите, така и на късата историческа памет, и на лоша организация, и на липса на средства.
Затова повече от похвални са усилията на всички, които се стремят да заличат това бяло петно в културната история на България. Точно това прави със своята книга Максим Момчилов. Неговият труд е безспорен извор за бъдещи изследвания на българската преса и историята на град Несебър. Затова тя ще бъде полезна не само за краеведи, но и за историци и журналисти.
* Гл. ас. д-р Тодор Георгиев Панайотов е историк на журналистиката в България. Преподавател е в Департамент „Масови комуникации“ на НБУ от 2009 г. Програмен директор и програмен консултант на две магистърски програми в НБУ и член на ФС на МФ. От 2013 г. е координатор на есенна и пролетна научна конференция в НБУ, а от 2015 г. е отговорен редактор на годишника на Департамент „Масови комуникации“. Магистър по история във ВТУ (1985), магистър по журналистика в СУ (1995), д-р (2012). През 1985-1992 г. работи като хоноруван преподавател, асистент и старши асистент в МУ и ТУ, а след 1993 г. е журналист във всекидневния печат
