Bottlenose Dolphins (Tursiops truncatus)

Максим МОМЧИЛОВ* – гл.редактор на вестник „Слънчев бряг прес”:НЕ СИ СЪЗДАВАЙ ИДОЛИ!

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Интервю на Юлия Пискулийска

-Преходът отказа мнозина от идеята да издават вестник. Ти не се отказа, напротив. Преодоля и плена на „Слънчев бряг”, и трудностите. Направи от вестника трибуна, информационен център, даде възможност на съгражданите си да изразяват позициите си, да четат компетентни анализи…Как успя?

– Специално при мен се получи съвпадение между хоби и професия, което с времето ставаше все по – припокриващо се.А успяването във вестникарството е свързано преди всичко с пари и сметки.

– Винаги съм имала усещането, че си щастлив – имаш семейство, което изглежда единно, имаш деца, които преследват упорито целите си, печелят конкурси, борят се за своето място под слънцето…На каква цена човек може да бъде щастлив – или е въпрос на късмет?

 Отговорът за семейството е единство в многообразието.Що се отнася до щастието, не смятам, че то може да е късмет.Изключвайки онова състояние, произтичащо от „да ти се падне шестица,или джак пота от тотото” или голямата печалба от лотарията, което повече или по-малко има краткотраен ефект.

Във всекидневието,  за мен щастието е свързано с удовлетворението от това  да правиш нещо, професионално или в свободното време, по възможност-приятно, да обичаш нещо и някого и, да ти случва това, за което се надяваш.

А цената? Тя би могла да бъде съизмерима с антипода на щастието, какъвто се явява нещастието.

 Несебър не е родното ти място – от Айтос си. Много воеводска е фамилията ти. Какво знаеш за рода си, за предците си, кои са твоите родители, връщаш ли се в родното си място – и като гостенин ли, или все едно, че никога не си го напускал?

– От 15-годишна възраст не живея постоянно в Айтос, но чувствам и смятам, че никога не съм го напускал родния си град.Покрай професията си, която упражнявам от 1988 г. ми се случва да пътувам в страната и в чужбина и на най-различни места съм се натъквал на присъствие на айтоски граждани, които изпитват същото.

Родителите ми, родени в две села на бившата Айтоска околия, също са се запознали и са заживели в Айтос от началото на 50-те години.

Там са си съградили дом, в който съм се родил аз и по-малкия ми брат.В историята на родата няма нищо особено.Изследвал съм я до прапрадеди . Родителите на баща ми произхождат от малоазийските българи.Техните предци са се преселили преди това в Одринска Тракия, а на майка ми-от село в Айтоска Стара планина, което вече не съществува.

 На кого си кръстен? В твоя род спазват ли се традициите да се поднови името на близък човек?  Как се казват родителите ти? Един случай, който би ни „запознал” с тях.

 Фамилията ми, както и името ми не са воеводски.Получаването на името Максим е комбинация от първите букви на дядо ми Момчил и баба ми Минка, като влияние е оказало и именуването с руски имена по онова време.Макар че самото име не е руско. Доскоро не бях обръщал внимание, докато не ми казаха, че името и фамилията ми  означават и максимум момче.

Баща ми Васил, който почина през 1979 г. на 56 г. бе стопански и партиен деятел в община Айтос, а майка ми Желязка, родена през 1929 г., живееща понастоящем в Айтос, е изслужила стажа си за пенсия като дългогодишен счетоводител в потребителска кооперация.

– Как приемаш разочарованията?

– Много рядко съм се лъгал във взаимоотношенията си с хора, така че не съм преживявал кой знае какви разочарования в личен план за да отговоря как ги приемам.Накратко, със символична доза горчивина в самооценката.

Инициативен си. Това може да се види и от страниците на вестника, и от редица събития, предизвикани от теб. Това е един непрекъснат галоп. Не е ли уморително да бъдеш винаги подчинен на задача, на идея, на предизвикателство?

 Цаката на вестникарската работа, която включва и издателската и писателската е, да свикнеш да работиш в режим на претоварване, а той от само себе си води до разтоварване.А оттам, и до пресяване и сортиране на задачите по /мало/важност.

За мен това никога не е било в галоп, а в унисон с максимата ” Бързай бавно”.

-Най-трудният момент от живота ти.

 В личен план той е само един.Когато през 1995 г. трябваше да държа по-малкия си син в ръце при контролното теглене в софийската болница „Св.Ана”.Процедурата за дозата на пълната му упойка бе такава, че за установяване на неговото тегло първо ни претеглиха заедно, а след това само мен, изваждайки моето тегло от общото.

И това тогава бе болница за чуждестранни граждани. Слава богу, всичко мина безпроблемно. Но на никого не пожелавам при подобна ситуация да му се налага да чака пред операционната.

-Как се запозна с Мара? Как създавахте своя дом? Как въобще се срещат различните вкусове, различните стилове на живот – или при вас всичко се движеше в една посока?

 Запознанството и задълбочаване на първоначалните ни отношения може да се сложи под шапката „Служебен романс”. Преди 30-тина и повече години в Несебър бе открит Общински пионерски дом, над който по стечение на обстоятелствата бе поет патронаж от Районен пионерски дом -Айтос.

В него от самото му начало заработи и Мара, и така от среща на среща и от дума на дума събитията следваха естествения си развой.Тя премина на друга работа, аз пък си „намирах” работа в Несебър и така до лятото на 1987 г., когато сключихме брак.

С помощта на родителите ни си построихме жилище по стопански начин – със собствени сили и средства.Родиха ни се две момчета, като тежестта по отглеждането им падна върху майка им.

Единият ни син завърши право в Софийския университет и вече е практикуващ адвокат в столицата.Другият е на път да завърши същата специалност.

С течение на времето, запазвайки индивидуалността си, част от вкусовете между нас двамата станаха общи, други си остават различни. Но това никога не е било повод за междуличностни конфликти.

Стилът на живот и за двамата е сходен, тъй като за разлика от по-голямата част хора в Несебър ние и двамата сме системно работещи. Особеното е, че при мен има хроничен дефицит на свободно време.

– Как би разчел понятието „идеал”?

 Преди всичко, като абстрактно.Във всекидневието бих го приравнил с „ценност”, което има по-практическо съдържание.

-В един град като Несебър, неголям, но съсредоточаващ много хора поради характеристиката си на курорт, какво е мястото на интелигенцията? Самата тя какво представлява, как общува, как се изявява – и как останалите я възприемат?

– Цикличността на живота в туристическа дестинация като Несебър е редуване на три периода. Пред сезон- сравнително кратък, активен сезон- все по-скъсяващ се и, след сезон – най-дълъг, в който по-голямата част от жителите на общината волю или неволю бездействат. Казано с други думи, начинът на живот варира от долче вита до долче  фар ниенте.

Това не се отнася за учителската интелигенция, която формално е най-системна и се труди целогодишно.Тя заедно с читалищните формации оживява от време на време духовната атмосфера в несебърската община.                                                                                                                         Едно от най-духовните места е галерията на Дружеството на несебърските художници, където периодично се организират изложби, притегателен център за ценители  на изобразителното изкуство. И не само.

 – На кого разчиташ – в живота, в професията?

 В живота, преди всичко на семейството, в широкия и тесен смисъл на думата. И на изпитан кръг верни приятели. В професията – на професионализма, и на журналистическата солидарност.

– Кое от многото ти пътувания в чужбина има особен знак за теб? Защо?

 Пътувал съм в Европа,Азия и Африка,но ще  изтъкна само едно служебно пътуване. Тъй като с течение на времето то се оказа с по-значими обществени последици.

Веднага след завършване на философския факултет на  СУ „Св.Климент Охридски” започнах работа като директор на Районен пионерски дом-Айтос,тогава методически център за 41 училища от общините Айтос и Руен.

Имах възможност да работя с екип от професионалисти. Работата ми бе оценена по достойнство и след само две години лагерен стаж в Международния детски комплекс край Равда, бях включен в представителна група от Бургаска област за лагеруване в международния лагер „Дружба”- недалеч от Храдец Кралове, ЧССР. Благодарение на създадените контакти там се стигна до договори за лагерен обмен, който първоначално включваше по 20 деца, а впоследствие достигна 100.

По моя инициатива се сключиха договори между общинските  комитети на комсомола от Айтос и околия Наход,в които страна стана и Несебър.Започна обмен на групи за младежки бригади  и групи за почивка на разменни начало, като обменът достигна 200 души годишно.

На толкова го оставих, когато през 1988 г. се преместих да живея в Несебър.Контактите между учениците и младежите от онова време продължават и понастоящем.

 – Не съм те чула да се оплакваш. Всичко ти е наред – или оттласкваш проблемите с толкова познатата ми ироничност, с усмивка?

 Няма как всичко да е наред, както се пее в рефрена на онази песен на Васил Найденов. Работата в медия, по самата си същност създава проблеми, по-големи или незначителни. Преодоляването им, макар че понякога се задълбочават, наистина могат да обогатят чувството ти  за хумор, а и за самоирония.

-Пишеш книги. Няколко думи за тях, за смисъла на написаните думи – като свидетелство за определено време, определени хора.

 Първата ми книга „Приписки към Времето” излезе от печат през 2006 г. Написах я по лични вътрешни подбуди. Тя е публицистична по съдържание и включва доминиращо вестникарски текстове, заради което бе квалифицирана като вестник, превърнал се в книга.                            Подобен род книги съдържат свидетелства  и хроники за „отлетялото” време.Със сигурност те нямат бъдеще, но и няма как да нямат продължение.

Не очаквах, но първата рецензия на доктора по философия Пеньо Костадинов бе озаглавена : „Нравствено-естетически асоциации, предизвикани от „Приписки към Времето”. И идва един момент, след който идва ред  и на издаването в книга на рецензиите за книгата.

-Никога не съм те питала как стигна до журналистиката. „Прескочи” ли някой друг интерес? Случвало ли ти се е да се срамуваш, че си журналист – и ако си сред непознати хора, да премълчиш професията си?

Не съм прескочил друг интерес.В случая става въпрос за пренасочване. Идвайки да живея в Несебър желанието и  намерението ми бе започна работа в откриващата се лаборатория за изследване на детската личност в Националния детски комплекс-Равда.

Завършил съм специалността „Педагогика” в Софийския университет,а през 1983 г. ми бе присъден II клас квалификация на Института за усъвършенстване на ръководни кадри в образованието-Горна Баня. Проектът за лабораторията обаче не получи реализация, а аз така или иначе, като номенклатурен кадър, бях назначен за зав.сектор „Информационно-социологически” в тогавашния Общински комитет на БКП.

Бях на тази длъжност за кратко,след което бях назначен за главен редактор на несебърския вестник „Слънчев бряг”.През  периода 1990-1992 специализирах „Периодичен печат” във ФЖМК на софийския университет „Св.Климент Охридски”.

След т.н.демократични промени през 1989 г. вестникът остана без издател, а от 2002 г. изданието  стана интелектуална собственост на несебърската фирма „МараМ”, която е негов издател и понастоящем.

Нямал съм основание да се срамувам,че работя като журналист или пък пред непознати хора да премълчавам професията си.Напротив.

– Какви книги четеш? Кои книги на книжния пазар би отминал? Кои биха те спрели?

 С течение на времето се сдобих с цялата колекция от поредицата „Философски наследство”, която препрочитам периодично.Събрал съм и книгите на нобеловите лауреати за литература за последните 30-тина години.През последните 3-4 години се превърнах в читател-заложник на книги от южноамерикански автори.

Имам и една дълга лавица с поетични книги от български и чуждестранни автори.От чешките автори един от любимците ми е Милан Кундера, друг е Ярослав Сайферт.И Ярослав Хашек, разбира се.Но по-добре е да спра да изброявам.

В последно време загубих навика си да влизам в книжарници, но в София винаги, без изключение, минавам през книжния пазар на пл.”Славейков”,а и през антикварните магазини за книги. И през книжарниците на Университета,както и през книжарницата на БАН. Там, до лавиците или на сергиите, човек би могъл да се спре,според мен, заради всяка една книга.Изборът и поръчката на книги, които биха могли да ме заинтересуват правя по интернет чрез Книжна поща.

-Не знам какво е свободното ти време. Как го разделяш между другите си интереси – след като и журналистиката, и обществената ти работа  заемат доста от територията му?

– Нямам свободно време.До такава степен, че да мога да изляза в отпуск.И това е така от близо 30 години.

– Морето в живота ти. Казват, че хората, които обитават бреговете му, не намират време да стигнат до него…

 Откакто живея в Несебър,а и далеч преди това, съм чувствал потребността от общуване с морето.Мога да кажа,че се чувствам част него, и ми се иска, и то да ме чувства като част от себе си.

Подобни „чувства” започнаха да ме обсебват след „монтажа” на първата тазобедрена става в тялото ми преди 4 г.За което като рехабилитация ми препоръчаха да ходя до колене в морето поне по 3-4 км./дневно.А също- и плуване.

Сдобих се с крачкомер и на първата година след трансплантацията на изкуствената става, за 67 дни през лятото прецапах 268 км и преплувах 43 км в несебърския залив. Същото се повтори и след втората трансплантация на тазобедрена става до степен на моменти да се чувствам като земноводен.

Това за морето в чисто личен план. А иначе има една мисъл, приписвана на Йоан Екзарх: „Морето сближава всичко далечно”. В живота на сушата до морето се редуват посрещания и изпращания, цикли, на които стават подвластни и такива сухоземни хора като мен самия.

 Личностите, които са значими за теб. Кои са?

 По-горе стана дума за понятието „идеал”. Ако става въпрос за „личности- идеал”, аз нямам такива.

Нямах такива и преди посещението на Светите места в Израел, откъдето след полагането на изпит се завърнах като хаджия.

В подготовка за пътуването обаче,а и след това, за известно време се пристрастих към четенето на тематична религиозна литература.

Та един от религиозните постулати, фигуриращ като втората Божия заповед гласи: „Не си създавай идоли”, респективно, не бъди идолопоклонник. Мисля, и съм убеден, че не е необходимо човек задължително да бъде вярващ, за да се съобразява с цитирания постулат.

– Прощава ли се човек с мечтите си? Или винаги са с него?

 Смятам,че мечтите се раждат от безделието и от безперспективността. За мен по-важно е планирането, а не мечтаенето.     ____________________________________________________*Максим Момчилов е гл.редактор на вестник „Слънчев бряг прес”. Завършва Философския факултет на Софийския  университет “Св.Климент Охридски”.По време на следването си 1975-1979 се е дипломирал и във факултета за подготовка на лектори в същия университет със специалност ”Философия и социология”.През 1990-1991 специализира “Периодичен печат” във Факултета по журналистика и масови комуникации.

     През 1990 е приет за член на Съюза на българските журналисти,а в периода 1991-1993 е избран за зам.председател на Дружеството на журналистите-кореспон денти-Бургас.Главен редактор е на вестник “Слънчев бряг” 1988-2001,а от 2002 – и на “Слънчев бряг прес”.

           Включен е в биографично-информационния справочник “Кой кой е в елита на Бургас и региона 1996-1997” и биографичния справочник “Кой кой е в България-1998”.През 1998 е удостоен със сертификат на Европейския център за обучение и квалификация-София по програмата за овладяване на компютърни технологии,а през 2002 получава сертификат на РААБЕ-България по програмата “Протокол и етикет в българската община”.Сътрудничи на най-голямата вестникарска групировка “Вълтава прес”-Чехия за България 2002-2003.

           Удостоен с почетна грамота от УС на Националната асоциация на председателите на общински съвети в България за последователно отстояване доверието на гражданите и издигане авторитета на местната власт.

            През 2004 е удостоен с Гран при за журналистика на Международния журна листически фестивал “Вяра.Надежда,Любов”-Украйна и бронзовата статуетка “Veritas” за принос към развитието на независимите медии в България.

            Избран е за член на АБУЖЕТ-българската структура на ФИЖЕТ-със седалище в Париж, и е един от деветимата български журналисти,членуващи в организацията, обединяваща писатели и журналисти, пишещи по въпросите на туризма-2006. През същата година става учредител и на регионалния клуб “Журналисти против корупцията”-Бургас.

             Академията за лидери с принос за развитието на страната към Европейския форум на експертите го удостоява със Сертификат за притежаване на Златния знак на форума, даващ му официален статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на медиите и развитието на българската култура- 2006.                                                                                                                                              

            За отстояване на свободата на словото,за дългогодишна публицистична дейност и за творчески постижения, през 2012 е удостоен със „Златното перо” на Съюза на българските журналисти.

………………………………………………

slanchev-briag-press-abonirai

Бел.ред.:Това прекрасно интервю е нашия коледно-новогодишен подарък за хилядите ни читатели, отблизо и далече.Защото,както няма по -добър подарък от една книга,така няма и по -прекрасни пожелания от срещата с истинска публицистика.Традиционните пожелания и подаръци,които обикновено правим,тук са заменени с изстрадана мъдрост,непринуденост и ясни послания.

Максим Момчилов е от стълбовете на несебърското гражданско общество вече четвърт век.Близо толкова години той се подписва с името си в 55-годишния вестник „Слънчев бряг“.Прави го като на шега-без да пъшка и охка,дори когато вестникът беше „арестуван“.

Максим е и сред най-добрите  ,четени и редовни автори на сайта Несебър нюз.Неговата блестяща журналистика, компенсира липсата на друга хронология в  историята на община Несебър след 1990 година.Музеят в града все още е „Археологически“,а не „Исторически“,което е по-нормално.И всеки,който търси нещо,което се е случило,може да го намери само в запазените годишници на вестник „Слънчев бряг“.

Това интервю е още един повод  екипът на Несебър нюз да поздрави Максим Момчилов с настъпващана Нова 2016 година и да му пожелаем все така високо вдигнато перо,творческа младост и хиляди благодарни читатели.

Що се отнася до приятелите,не е нужно да са толкова много,но ние непременно сме сред тях !Наздраве !

Print Friendly

Автор: Nessebar-News.com


  • печатна реклама външна вътрешна реклама Несебър

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *