Д-р Георги Чалдъков и приятели
На слънцето искам да бъда сестра,
със лъчите му аз да запявам,
със него да срещам добрата зора,
със него света да огрявам.
Петя Дубарова, 1974 г.
На света винаги е нужен Поет, за да му прилива Дух – каза Добрина Топалова, автор на книгата „Явлението Петя Дубарова“.
Поетите (на латински vates – прорци) и Артистите и са Духа на един град и една страна. Така Бургас е изписан от Христо Фотев и Петя Дубарова, нарисуван от Георги Баев, възпят от Тончо Русев. Ако бъде разрушен, може да бъде възстановен по стиховете на Фотев и Дубарова, по картините на Баев и песните на Русев.
ПЕТЯ ДУБАРОВА е родена на 25 април 1962 г. в Бургас – „най-синьото вълшебство” на света. Живее на улица „Гладстон“ 68 до Борисовата градина, учи в Английската гимназия и, озарена от гените на родителите си и фотоните на града, като дете започва да пише стихове. Защото мечтае да „бъде сестра на слънцето“ и „луната на своя гръб да натовари“ в „дом, в който да се побере морето”.
И обещанието на Петя Дубарова:
Ще бъда най-безавторна – щастлива.
Ще бъда просто малка тайна.
Тайна, подобна на Емили Дикинсън – интровертна, херметична, меланхолична – поетесата, родена на 10 декември 1830 г. в Aмхърст, щата Масачузетс. Вероятно тя е преродена в Петя Дубарова – крехкост на таланти, разкъсани от бруталността, в която живеят. И двете – потопени в магията на amor fati (любов към съдбата) – цветя, верни на лиричната си природа.
Само този, на който свише и генетично му е казано какво да прави, може да сътвори такива метафори, когато е 12-годишен:
Да съм слънчево момиче
В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват „Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича.“
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
Послепис
През 1980 г. само вестник „Учителско дело“ публикува „Талантът се ражда крехък“ – бургаският „Черноморски фронт“ безмилостно не прие ръкописа ми. Христо Фотев по-късно справедливо запита: „Видяхме ли го ние това чудо? Заслужихме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим?“
Вали вечерен дъжд. Вървя по улиците и на всеки ъгъл очаквам едно Слънчево бургаско момиче „да се изправи на пръсти“ и да поздрави дъжда.
Бургас, вечер, дъжд, улици и ъгли – Слъчевото момичето не идва.
На дъжда му стана тъжно – и онемя.
