На фона на горещото и сухо лято, в което стотици населени места в България минаха на воден режим и от чешмите на хора в 21 век тече вода под график, прави ли София достатъчно, за да гарантира, че столица на държава от Европейския съюз няма да остане без питейна вода в един момент. Арх. Петър Диков, дълги години главен архитект на София, задава няколко въпроса в своя публикация, на която обещава и продължение:

• Ще бъдат ли свалени загубите на вода по водопроводите, включително магистрални такива, които в момента са все още над 45% и при положение, че според договора на концесионера „Софийска вода“ до края на 2025 година тези загуби е трябвало да спаднат до 36%.
• Стената на язовира с най-качествена вода за София – „Бели Искър“ е в аварийно състояние от много години и се поддържа под 2/3 от максималния си обем, за да се предотврати тежка авария.
• Ако количеството вода в двата язовира „Бели Искър“ и язовир „Искър“, снабдяващи София с питейна вода при правилни разчети и предвидима експлоатация, гарантира водоснабдяването на града, то доставката на водата до София по двата основни водопровода (Рилски водопровод и водопровод „Искър“) не осигурява стратегическа сигурност. При евентуална авария по тези трасета, и най-вече по водопровод „Искър“, който доставя 90% от водата на Столицата, София би могла да остане практически без вода.
• При такава аварийна ситуация като резервен водоизточник за столицата се е считало Панчаревското езеро. Никой обаче не го поддържа. Но за Пенчаревското езеро, Петър Диков обещава втори текст.

Публикуваме и пълното „четиво, препоръчително за бивши, настоящи и бъдещи управници на София… и не само…“

на арх. Петър Диков без редакторска намеса:

София и неотменимото човешко право на питейна вода

Част 1. София – благословен от Бога град

Настоящото лято много се коментираше по темата питейна вода. За кой ли пореден път „загрижено“ се показваше по медиите колко населени места в България и колко български граждани са на воден режим и колко изобщо нямат питейна вода. За пореден път и политиците даваха щедри обещания…Лятото отмина, ще „отмине“ и проблема…до следващото лято…защото ние помним кратко – от лято до есен…

София не бе сред страдащите за вода…защото е благословен с вода от Бога град. Дали обаче божията благословия е достатъчна… защото баба ми казваше „Господ дава, но в кошара не вкарва…“. Това явно са го знаели нашите предци, които едно време са управлявали и изграждали София. Те са направили така, че гражданите му да се възползват от божията благословия и да имат достатъчно чиста, бистра и вкусна питейна вода… Дали ние, сегашните софиянци, правим необходимото, за да сме сигурни, че и в бъдеще градът ни ще е сигурен и спокоен за водата си? Мисля, че за съжаление не правим нищо… или поне не достатъчно… Затова настоящата „Малка Софийска история с идеи…“ е за питейната вода на София…

В началото на сегашния век имаше авторитетно проучване, което определи, че ако двадесети век е бил век на конфликти за енергия, то двадесет и първи ще бъде век на конфликти за достъп до питейна вода. През 2010 година изрична резолюция на ООН признава достъпът до чиста питейна вода за фундаментално човешко право. Резолюцията е приета с 122 гласа „за“, 41 „въздържал се“ и нито един против. А според решение на българския съд от 2012 г.правото за получаване на питейна вода е едно от така наречените „неотменими права“ на човека… Това бе решение, с което се отмени спирането на доставка на вода за квартал Филиповци заради неплатени сметки и нанесени големи финансови загуби за фирмата доставчик.

Този преамбюл показва, че достъпът до питейна вода има не само огромно значение за здравето и качеството на живот, но той е определен като неотменимо човешко право в съвременния свят. Ние в България обаче се отнасяме доста „лежерно“ към този проблем. Страната ни, според извършени преди 10 години проучвания, е една от петте европейски държави, която разполага с най-малък воден ресурс. Средното потребление на питейна вода на човек в България за денонощие по норматив е 100 литра, а в същото време според МРРБ в България се губи средно 60 % от същата питейна вода по пътя й от водоизточника до потребителя. В някои общини обаче този процент надминава 75%. По просто казано от сто литра питейна вода, тръгнала от източника в тези екстремни случаи на дългогодишно безхаберие, до потребителя достигат двадесет и пет литра, а останалите седемдесет и пет са се загубили по пътя. Или друго яче казано, за да се осигурят стоте литра потребление, от водоизточника трябва да тръгнат 400 литра. Това не се отнася до случаите, в които цели населени места са оставени без доставка на питейна вода… каквито има у нас… в страна от ЕС в двадесет и първи век… За сравнение загубите на вода във водещи западни градове (Амстердам, Кьолн, Париж) са в порядъка на 4-8%. Като казвам градове, имам предвид, че там загуби по магистралните довеждащи водопроводи практически няма – те са в самата градска структура от неизбежните аварии, кражби, неотстранени течове. Не мога да забравя учудването на колеги от Испания, когато при посещението през 1996 година в град Овиедо на българска делегация, водена от зам. министър на МРРБ, в която участвах и аз, обяснявахме, че за Враца (тогава градът бе на зверски воден режим) загубите само по довеждащия магистрален водопровод от язовир „Огоста“ до града, са повече от 50%. Впрочем тогава имаше виц (надявам се, че врачани ще ми простят, те са хора с чувство за хумор) – …пътуват двама души в купе на влак… по някое време единият пита – извинете, вие от Враца ли сте или просто така си миришете… За колко български селища този виц може да се разкаже и днес…

Та испанците недоумяваха и обясняваха, че загуби по магистрален водопровод са абсолютно недопустими и също така за тях абсолютно необясними… Но това е според тях, а според нас бяха, а за съжаление като че ли още са, съвсем нормални, тъй като все още в България има магистрални етернитови водопроводи, изядени от времето или стоманени на възраст 60-70 години, които са като брюкселска дантела от корозията…

Такава е ситуацията в страната ни. А какво е положението в София. Загубите на вода в столицата са малко под 45%. По първоначалния план според договора на концесионера „Софийска вода“ до края на срока на концесията, който беше до 2025 година, тези загуби трябваше да спаднат до 36%, което за България е сравнително добро постижение, въпреки, че е много далеч от добрите европейски практики. За съжаление от началото на концесията вече са изминали 24 години, а загубите са свалени от малко над 60 до малко над 45%. Дано новите 8 години, с които бе удължена концесията, стигнат наистина да се свалят загубите до 35 процента…

София е благословен от Бога град по отношение на водата. Много малко са големите градове в света, които могат да ползват чиста снежна вода, доставена по гравитачен път (най-евтиния възможен) до гражданите им. За това са се погрижили мъдро нашите предци първо с едно високопланинско водохващане на Витоша, когато градът ни е бил с размер на голямо ориенталско село, и след това с последователно изграждане на два големи язовира – язовир „Бели Искър“ и язовир „Искър“. И двата язовира, които днес са основните водоизточници на София са свързани с най-успешния кмет на столицата – инж. Иван Иванов. И една малка, но съществена подробност – водата от язовир „Бели Искър“ и от витошкото водохващане не се нуждаят въобще от пречистване.

За съжаление стената на язовира с най-качествена вода – „Бели Искър“ е в аварийно състояние от много години. След един много некачествен и неуспешен, но в замяна на това много скъп ремонт през 2002-2003 г., водещи експерти многократно и тревожно са алармирали за състоянието на стената и опасностите, които това състояние крие. Единственото обаче, което се направи е, че язовирът се поддържа под 2/3 от максималния си обем, което видите ли било сигурна предпазна мярка за избягване на евентуална тежка авария.

На фона на тази добра за водоснабдяването на града ни ситуация, дължаща се обаче не на нас, а на прозорливостта, усилията, куража, визионерството (ех тази модерна дума) и отдадеността към София на нашите предци, управлявали Столицата, задължително трябва да си припомним водната криза от 1994-95 година. И досега няма официално обявени причини за тази, може да се каже странна водна криза. Но това трябва да бъде постоянно светеща „червена“ сигнална лампа за почти двумилионна София… за да предупреждава всички, а не само за специалистите, които я помнят…

Общият максимален обем на двата язовира, снабдяващи София с вода (язовир Искър и язовир Бели Искър), е малко под 700 милиона кубически метра. Това на пръв поглед звучи много добре и определено успокоително. Всъщност далеч не е така. На първо място консумацията на София е между 150 и 200 милиона кубически метра годишно. И това е след значителното – между 60 и 80 милиона кубически метра, годишно намаление след кризата от 1995 г. Това намаление е основно в резултат на принудителното спиране на потреблението на вода от язовир „Искър“ от металургичния комбинат „Кремиковци“, което бе повече от 50 милиона кубически метра. Доста по скромно е намалението на консумацията от на загубите по мрежата. Има влияние вероятно и на значителното повишение на цената на водата е оказало влияние.

Ако обаче, количеството вода в двата язовира, снабдяващи София с питейна вода при правилни разчети и предвидима експлоатация, гарантира водоснабдяването на града, то доставката на водата до София по двата основни водопровода (Рилски водопровод и водопровод „Искър“) не осигурява стратегическа сигурност. Тя зависи от сигурността на водопроводите, която никога не може да бъде на сто процента. И двата водопровода минават по трасета, които в геоложко отношение са сложни и с възможни рискови ситуации. Този риск е инженерно сметнат при изграждането им, но пълна гаранция практически не би могло да има. При евентуална авария по тези трасета, и най-вече по водопровод „Искър“, който доставя 90% от водата на Столицата, София би могла да остане практически без вода. Такава аварийна ситуация е имало средата на осемдесетте години, когато се е получило скъсване на водопровода и само бързата мобилизация на тогавашните Строителни войски е предотвратила голяма водна криза за София.

При такава аварийна ситуация като резервен водоизточник за столицата се е считало Панчаревското езеро, което по разчети от преди 40 години е с обем малко над 6 милиона куб. метра. Никой обаче не е правил проучване на сегашния му обем, след толкова години затлачване с твърд отток от реките и деретата, които се вливат в него. По тези дерета са изграждани по няколко баража за улавяне на твърдия отток. Такъв тип съоръжения работят, ако се почистват периодично. Само че те не са почиствани повече от 30 години и сега целият твърд отток влиза директно в езерото. Предположението е, че обемът е намалял повече от два пъти, а някои считат, че намалението е три пъти – сега езерото е малко над 2 млн. куб. метра За качеството на водата не говорим, защото там замърсяването е катастрофално. Публична тайна е, че почти всички постройки във вилните зони и територии по западния бряг нерегламентирано са включени в реките и деретата и така битовите отпадни води се вливат в езерото. Последните години се забелязват и видими с просто око процеси на заблатяване… Впрочем Панчаревското езеро ще е тема на отделна история в поредицата…