Шоуто за културна столица бе олицетворение на жалкото и зависимо състояние на България
Игнат Ст. Минков
И аз очаквах с интерес, и гледах по телевизията тържеството, обявило Пловдив за европейска столица на културата през 2019 г. Очаквах посланието, с което хилядолетният ни град ще заяви включването си – като български и за първи път, в системата от европейските селища, представящи всяка година принадлежността на своята култура към европейската.
Очаквах тържеството да заяви, че българската култура – хилядолетна, многопластова и богата, е достоен представител от зората на европейската култура до днес. Поне да го видят тези, които ни презират, не ни приемат в Шенген, отреждат ни „втората“ скорост на развитие в ЕС. Очаквах да се даде достоен отговор на такива позиции и дори да повдигнем нашето самочувствие на българи.
Видях огромната 30-метрова кула, видях най-съвременна компютърна техника, но не видях България. И съм потресен, че всъщност цялото „представление“ е било възложено
не на българска, а на немска институция
Не самият Пловдив – най-старият жив град на Европа, бе тематичният център на празника, а мултикултурологичният девиз „Ние сме от всички цветове!“ Утвърждаването на този девиз за водещ явно е „приносът“ на упълномощените да проведат тържеството гости от Германия.
Немските организатори са предложили, а пловдивските ръководители са приели тържеството да премине под знака на ширещия се вече близо три десетилетия в Германия, а и в цяла „Западна Европа“, но вече категорично отхвърлен като непригоден и обществено вреден мултикултурализъм. Затова и в хода на празника около кулата се въртяха едри български букви, образуващи думата ЗАЕДНО. На всеки да му стане ясно, че ние сме различни, пъстри, цветни, дори многоцветни, но сме заедно!
Достойно за съжаление е, че днес, когато мултикултурализмът, донесъл толкова беди на Европа и вече на път да бъде преодолян и изоставен окончателно, в България, в Пловдив в началото на 2019 г. той стана организиращ духовен и тематичен център на цялото тържество. По сцените на кулата се изказваха думи на много езици, показано ни бе как българските народни танци могат да се играят по непонятен начин – танцьорите бяха облечени в нищо неговорещи одежди, кукерите подскачаха по африкански, всичките нямаха нищо общо с танцовата ни хореография и ритмика.
В целия спектакъл на самоцелно налагани послания българско сякаш беше само въведението на Теодоси Спасов, изпълнил с кавала си, както той умее, „Притури се планината“, великолепното изпълнение на пъстрия смесен сборен хор от пловдивски състави и заключителната песен на неостаряващата Валя Балканска.
Пиша тези бележки с болка и безпокойство, защото въпреки огромните средства, интересните и атрактивни решения, речите, участието на неколкостотин отдадени на изкуството си изпълнители, привлечените много доброволци и специалисти, празникът остави у зрителите чувство на несбъднатост и горчивина.
Той не стана Пловдивски, български
А можеше да стане, ако пловдивските ръководители наместо да се крият зад някакви „общоевропейски“ социално демодирани псевдолиберални ценности, бяха се опрели на богатството на националната ни култура, намерила толкова ярка изява и плътна концентрация и в Пловдив, че можем да се гордеем с нея и да я даваме за пример на другите.
Нека съберем мотото на тържеството „Ние сме всички цветове“ със „Заедно“. Примамливо и хубаво, но с това нищо не се решава, защото ако сме „заедно“, без да сме „единни“, и всеки от „цветовете“ не хармонизира с другите, има дори противоположни позиции и цели, заедността ще направи живота непоносим.
Пловдив със своето културно израстване дава точната рецепта как да преодоляваме такава „дисхармония“. В града са живели и сега живеят различни народности – българи, гърци, евреи, арменци и турци, разбира се. Но българският етнически елемент се налага, доминира, дава облика на града – българската култура повежда хорото на социалната модернизация, на просперитета и обновлението и на него се хващат и добре го играят и представителите на другите етноси в града.
Възрожденската подкрепа на знанието – първото честване в Пловдив на св. Кирил и Методий, създали българските букви и книжнина; бунтът срещу половинчатостта на освобождението (Източна Румелия без Македония и Тракия), показал на цяла Европа, че свободата на народите е незаменима ценност! Българите от Пловдив са сред водачите на националното ни въздигане и европеизиране – Найден Геров, Христо Г. Данов, Вазов, Константин Величков, Стою Шишков… дълга поредица от дейци, изграждащи тук националната ни култура.
Колко гордост изпълва сърцата ни, когато заговорим за пловдивските майстори на четката като Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Ваня Дечева, Ив. Кирков, Д. Киров, Йоан Ливиев, Енчо Пиронков, Георги Божилов, Петър Урумов, Хр. Стефанов… та до днес! Горещото състрадание на българите към горката участ на прокудените в Пловдив арменци най-добре изрази големият ни поет П. Яворов. В мрачните години на фашизма пловдивски граждани, поведени от митрополит Кирил, спряха изпращането на своите евреи към камерите на смъртта, примерът им стана общобългарски – европейците трябва да знаят това!
Пловдив даде блестящ пример как една национална култура – българската, може да стане обединителен център на общности и народи с различни религии и етнически традиции. И не някакви самоцелни концепции за уважение на различията, а примерът на Пловдив трябва да показваме и утвърждаваме.
Възниква въпросът,
защо тържеството не се получи?
Защо се провали и културната програма на българското европейско председателство през първото полугодие на миналата година, свела се до жалки единични и безлични прояви? Защо в нея не бяха привлечени най-авторитетните българските национални културни институции – НХГ, НАИМ, ИЕФЕМ, националният фолклорен ансамбъл „Ф. Кутев“, най-представителните ни театрални състави, най-авторитетните ни имена?
Та в Пловдив има Академия на музикалното и изобразително изкуство с великолепни преподаватели. Какво да кажем за такива имена като режисьора Карталов или Н. Робева – защо на някои от тях пловдивската община не възложи организирането на тържеството на кулата?!
Причината е ясна и много обезпокоителна. Днешната власт в страната, а явно и в Пловдив, не разбират високото значение на националната култура за днешния просперитет и благоденственото бъдеще на страната, за доброто бъдеще и на Европа. Готови са отново и за кой ли път лековато да ги жертват за сметка на чужди интереси. Националната ни култура е заменена с постулатите на отиващите на бунището на историята евроатлантически неолиберални ценности.
Правителствата на ГЕРБ, и особено последното, надминаха всички негативни очаквания! Националните културни институции са най-зле финансирани. БАН – флагманът на българската наука, вече десетилетия целенасочено е подложена на унизително безпаричие. И тази година българските академични учени остават с мизерни заплати, а един от най-добре обгрижените и важни научни институти – НИХМ, бе откъснат от академията с явно ненаучна цел. Правителството на Борисов наложи на страната крайно вредния за българското образование нов училищен закон, който окончателно ще унищожи и последните добри неща в българското средно образование.
Най-ярък и безподобен пример за безхаберието на днешното българско правителство към нацията ни и нейната история и култура е предателството на културно-историческото ни наследство, предоставянето му на късната държава Македония. Само защото САЩ я искат по-скоро в НАТО. Гърция заради защитата на едно име десетилетия безкомпромисно защитава позициите си, за да ги увенчае най-накрая с успех за наша сметка.
При управлението на ГЕРБ в България окончателно се утвърдиха като единствено меродавни най-различни чужди културни и научни институти, центрове, фондации, асоциации, сайтове и пр., щедро финансирани от САЩ и другите поддръжници в България на неолиберализма, мултикултурализма и хедонизма.
Чиито представители са едва ли не на щат в националните и частни медии, по вестниците и сайтовете, изместили и заглушили всяко българско национално слово, мисъл и позиция. Само крайната съпротива на здравия дух на народа ни успява да защити някои важни национални позиции.
Властващите днес не си дават сметка, че са пагубни пренебрегването и омаловажаването на националната култура и език, игнорирането на техните постижения и позиции, на българския етнополитически модел при все по-усложняващата се демографска ситуация у нас, активизирането на антибългарска основа на елементи от ромските общности, от ислямизирани групи.
Единствено утвърждаването на цивилизационните позиции на българската национална култура като европейски модел на обществено организиране на българската държава е спасителното решение. Развитието, обогатяването и обединяването в единна културно-цивилизационна система на националните култури на народите в ЕС е пък единствена гаранция за успешното изграждане и на единната независима европейска общност.
Ако това не стане, високата и красива кула на шоуто в Пловдив може да се превърне във „вавилонска“ – разпаднала се поради липса на разбирателство, съгласие и единство сред изграждащите я народи.
