Андрей Пантев
/Поглед.инфо/
След три дни е Коледа. Дали обаче се сещаме, че християнството се появява като израз на една безпомощност пред властта, която за разлика от нея не включва насилие. Има дори такава фраза: „Не мога да бъда войник, защото съм християнин“. Християнството се оформя отначало като власт на безвластните. Защото представите за власт са влияние, пари и своеобразен допинг, който те държи по инерция, дори когато си загубил властта. И днес виждаме много хора, които са вече доволно състоятелни и доволно са осигурили чрез властта бъдещите си поколения, въпреки това са се впили във властта като средство за изява, за богатство, за оставане в историята или за промяна в полза на определени кръгове на обществото.
Разбира се, знаем много добре, че по-късно християнството става не по-малко агресивно като политика и духовна идеология, че в името на Исус е проливана не по-малко кръв, отколкото за другите политически проекти. Затова Коледа е израз на раждането на изначалното човеколюбие, когато вече се появява и богоподобният, богоравният човек. Неслучайно в библейските сказания и по-късно в архангелските притчи Исус е едновременно и човек, и бог. Това съединява най-сетне божественото начало с човешката природа. Всъщност и четирите религии, които днес доминират в света, не са родени в Европа. Християнството все пак е юдео-християнска религия, не е нито само християнска, нито само юдейска. В Европа религиите са облагородени и разпространени, но умни, интелигентни, порядъчни хора има във всяка религия. Има хора, които вярват в различни богове не от невежество, а по убеждение. Великите гръцки философи Аристотел и Платон са вярвали в Зевс, в Хера и другите божества. Така че религията сама по себе си е убежище от текущи страдания и вяра в доброто, което не подлежи на дефиниция, а се усеща.
Мисля, че съединението между християнството или друга религия и властта води до нейната много чувствителна деградация, до размиване на изначалното християнство. Християнството като поведенческа практика е деформирано не по-малко от другите идеи, включително и от марксизма. Затова на Коледа трябва най-напред да помислим, че основната християнска идея, за разлика от тази на властта, е: Обичай ближния си. Трябва да се сетим поне в този ден за хората около нас, за комшията, за началника си, въпреки силната комерсиализация на светлите празници. Трябва да не забравяме, че изначалният тласък на християнството са човеколюбие и братска обич, които много трудно днес съжителстват с всичките фанатични съвременни политически изяви и с цялото разделение между богати и бедни в целия християнски свят.
Тъжно е, че християнските празници се превръщат в полуснобско занимание – ходенето на черква е мода, не е вяра. Когато е попитан един еврейски писател вярва ли в бога, той казва: „Аз вярвам в повече от това.“ Идеята за Бог е универсална идея, която ни води към страх от греха, но най-вече ни води към човечност. Днешните празници при нас са още по-фарисейски, лицемерни и показни, сравнени с ценностите на християнските принципи да правим добро, да правим така, че след това да нямаме угризения, преди да напуснем този свят, който става все по-задушлив. Вера Мутафчиева казваше, че „слава богу светът се вгорчава, за да не ми е мъчно да го напусна“.
Чувам непрекъснато от новата власт, че в предишните години християнските празници ни били забранени. Глупости, никой не е забранявал поне вкъщи да празнуваме Коледа. Но я нямаше тази маниакална пазарна мания, при която преяждането и разменянето на подаръци е най-голямата акция на боголюбието и смиреността. Виждаме как буквално в дните преди Коледа властта продължава да прави циркове около съставянето на още едно правителство и никой не се интересува от грехове. И да не би това да е единственият цирк? Видяхме как политически формации, които се ненавиждаха – примерно трите групи при патриотите, се обединиха единствено защото ги е страх, че може да изпаднат вън от политиката. Същото става и в синята коалиция. Основата причина за тези изкуствени обединения е да се задържат в парламент, във власт, на сцената на партийно-политическа игра. Виждаме една грандиозна безпринципност, която е причина за безпомощността на институционните решения – защото това са едни и същи хора, сбрани в някакъв компромисен съюз, чието дълбоко и в същото време разбираемо обяснение е, че искат просто да останат на повърхността, а не да бъдат второкласни и третокласни наблюдатели на това, което става. Как да обичат човека, като обичат властта?
Така че изначалното „власт на безвластните“ засега не се осъществява по никакви християнски принципи. Неслучайно и съвременният папа, и руският патриарх, православните водачи в момента все повече отиват към социалната същност на християнската идея. А не към катедралите, не към пръстените на кардиналите и не към пищните празненства.
Дума
