Д-р Георги Чалдъков
През 2015 г. за първи път в историята на Речника на Оксфорд бе избрана пиктограма за Дума на годината – емоджи (японски, e – каратина, moji – буква) – малка дигитална картина, изразяваща идея или емоция. Емоджи, се изобразява с „лице със сълзи от радост” и означава „плач от радост“.
В българската политика обаче емоджи прилича на нашето „Да се смееш ли, да плачеш ли?” Като прибавим към нея английската дума post-truth (следистинен), избрана за Дума на 2016 година, политическите събития в България повече натъжават, отколкото ни радват.
Post-truth е прилагателно и означава „обозначаващ обстоятелства, в които обективните факти имат по-малко влияние върху оформянето на общественото мнение, отколкото емоционалните призиви“. Най-често прилагателното се използва във фразите post-truth politics и post-truth politicians – преведени на български означават съответно „лъжлива политика“ и „лъжливи политици“.
Употребата на думата post-truth се е увеличила хилядократно през 2016, сравнена с 2015 г. С цел прикриване на реалностите, post-truth политиците заблуждават хората – не само в България – чрез манипулиране на емоциите им – техни надежди и страхове. Тези лъжливи политици са емоционални рекетьори – едни от най-големите манипулатори на истината, представяна на съвременния човек. (Нищо че мотото на Харвардския университет е VERITAS, струваща повече от 30 милиарда долара годишно.) Както казва капитан Илия Бахов: „Айсбергът на истината отдавна се разтопи.“ Повече е написано в книгата „The Post-Truth Era: Dishonesty and Deception in Contemporary Life“ на Ralph Keyes, публикувана в САЩ през 2014 г.
Напомня ми за управляващата “специална класа” и изпълняващото “объркано стадо”, описани от американския журналист Уолтър Липман (1889-1974). А Ноам Чомски, Франсис Фукуяма, Тома Томов, Димитри Иванов, арх. Христо Генчев, д-р Николай Михайлов и други ерудирани хора продължават да изучават какво правят post-truth политиците. Какво от това? – каза един от съветниците на президента на САЩ Джордж Уокър Буш.
Post-truth ми напомни и на to pull wires – „дърпам конците на кукли”, метафорично – упражнявам скрито влияние, действам задкулисно, манипулирам общественото мнение. Така достигам до извода, че това, което става в българската политика е куклен театър‚ режисиран от Командира‚ сега – Лаборанта, неговата „Лаборатория за управление на рискове”, от бизнес философията на Орела в сараите и от капитала на Вашингтон в София. С участието на куклите Христо, Трайчо, Мануела, Кристиан, Радан и други post-truth политици.
Да, ама не*, България!
Но по-оптимистично е да се срещнем в wine o‘clock – друг нов израз от Речника на Оксфорд. Наздраве!
________________________________________________________
* На 23 февруари 1992 г. в предаването „ТВ око“ Петко Бочаров произнася фразата „Да, ама не!“, с която става още по-известен.
