Д-р Георги Чалдъков
Театърът не е абсурд, животът е абсурд.* – Йожен Йонеско
Йонеско (26 ноември 1909 – 28 март 1994) е румънски драматург, заедно с ирландският драматур Самюъл Бекет (1906–1989), живяли много години в Париж, са едни от най-известните представители на „Театър на абсурда“. Йонеско с пиесите„Плешивата певица“ (1948 ), „Носорози“, „Столовете“, „Картината“ и „Двама в делириум“. Бекет – с „В очакване на Годо“ (1952), „Катастрофа“, „Краят на играта“, „О, щастливи дни“ и „Последната лента на Крап“
Той е женен за румънката Родика, с която живеят 45 години. Първо в тавански апартамент на булевард Монпарнас, сред колекция от книги и картини от някои от най-старите колеги и приятели на Йонеско – Хемингуей, Пикасо, Сартр и Хенри Милър.
Ето какво разказва за себе си Йонеско в интервю през 1984 г. за Paris Review: „Роден съм близо до Букурещ, но родителите ми се преселили във Франция една година по-късно. Върнахме се в Румъния когато бях на 13 години, и светът ми се разпиля на парчета. Мразех Букурещ, неговото общество и неговите нрави – неговия антисемитизъм например.
Не съм евреин, но произнасях „р“-то си като французите и често ме вземаха за евреин, заради което бях безмилостно тормозен. С всички сили се опитвах да променя „р“-то си. Беше по времето на възхода на нацизма и всички ставаха про-нацисти – писатели, учители, биолози, историци. Беше цяло бедствие за мен! Тия хора ненавиждаха Франция и Англия, защото те били юдифицирани и расово нечисти. Навръх всичко, баща ми се ожени повторно и семейството на новата му съпруга беше много дясно. Спомням си, един ден имаше военен парад.
Начело на гвардейците пред двореца маршируваше млад лейтенант. Все още го виждам пред очите си, как носи знамето. Стоях точно до един селянин с голям калпак, който гледаше парада с широко отворени очи. Внезапно лейтенантът напусна редиците, хукна към нас и зашлеви селянина с думите „Свали си шапката когато гледаш знамето!“
Бях ужасен. По онова време мислите ми още не бяха организирани и последователни, но притежавах чувства, един вид зараждащ се хуманизъм, и намирах подобни неща недопустими. Най-лошото от всичко за един подрастващ младеж беше усещането, че си различен от всички, че не си разбиран. Забравили или не знаеха, великият американски философ Ралф Уолдо Емерсън е казал: „Да си велик означава да си различен и погпешно разбран“. Франция, която познавах, беше раят от детството ми. Бях го изгубил и нищо не беше в състояние да ме утеши. Така че възнамерявах да се върна обратно при първа възможност. Но първо трябваше да мина през училището и университета, а след това да получа стипендия“.
В същото интервю той разкрива, че винаги е знаел, че ще стане писател: „Когато бях на 9 години, учителят ни помоли да напишем съчинение за някакъв селски празник. Прочете моето пред класа. Това ме окуражи и продължих. Даже исках да напиша мемоарите си, когато бях на 10 години. На 20 написах Ода за приятелството. А после съучениците ми искаха да направят филм и едно от момчетата предложи аз да напиша сценария. Беше история за едни деца, които канят други деца на гости, а накрая изхвърлят всички мебели през прозорците – родителите им оставих в празните стаи“.
Като описва описва начина си на писане, Йонеско казва: „Спомняте ли си монолога от „В очакване на Годо“ и онзи от „Плешивата певица“? Бекет разрушава езика с мълчание. Аз го правя с прекалено много говорене, с герои, които говорят едни през други, и чрез измислянето на нови думи. Никой от нас не би могъл да пише по същия начин без сюрреализма и дадаизма. Освобождавайки езика, тези движения прокараха пътя за нас. Но творчеството на Бекет, особено прозата му, е повлияно преди всичко от известния писател и сънародник Джеймс Джойс. Докато моят театър се роди в Букурещ. Аз бях запален от Двата Манифеста на сюрреалистите Андре Бретон и Робер Десно.
Познавах френската литература и френското правителство ми даде стипендия да правя докторат. Жена ми Родика беше един от малкото хора, които мислеха по същия начин като мен. Както и да е, щях да пиша дисертация на тема „Смъртта и грехът във френската поезия“. В продължение на 25 години писах на ръка. Но сега това е невъзможно; ръцете ми треперят и съм прекалено нервен. Толкова съм нервен, че незабавно убивам героите си. Когато диктувам им давам шанс да живеят и растат“.
И още от интервюто: „Хората, които не четат, са говеда. По-добре е да се пише, отколкото да се води война, нали? Творчеството ми е по същество диалог със смъртта, един начин да я запитам: „Защо? Защо?“.
___________________________________________
*Една от най-провокативните мисли на Йонеско Театърът не е абсурд, животът е абсурд е израз на същността на неговата драматургия.
Какво означава това?
– Йонеско не създава абсурд, а показва абсурда, който отдавна съществува в ежедневието ни – в езика, безсмислените разговори, поведението, обществото, политиката и социалните мрежи.
- Според него реалността е лишена от логика и смисъл, а театърът просто я поставя на сцената, за да я видим по-ясно.
- Публиката често обвинява „театъра на абсурда“, че е нелогичен, но Йонеско обръща тезата – нелогичен е животът, а театърът е честен.
