Идеята в съдебен порядък да бъдат осъдени лидерите на Третия райх, също така и държавните институции на хитлеровата империя, които са отговорни за репресиите, съвсем не е била тривиална в годините на Втората световна война (ВСВ), както изглежда днес. Първоначално за организирането на подобен процес настоявала само Москва. Партньорите на СССР от Антихитлеристката коалиция от Лондон и Вашингтон предпочитали друг подход.

През октомври 1942 г. съветското външнополитическо ведомство в специална нота заявило, че Москва настоява за „предаване на съд със специален международен трибунал и наказание с цялата строгост на углавния закон“ на главатарите на фашистка Германия. Шефът на британското външно министерство Антъни Идън нарекъл през ноември същата година идеята нецелесъобразна и смятал, че призоваването пред съда на главните престъпници като Хитлер и Мусолини е неподходящо „доколкото техните престъпления и отговорност са толкова големи, че не подлежат на разглеждане в рамките на юридическа процедура“. Идън писал до Москва за необходимостта от строго наказание над нацистките ръководители на основата на политическо решение на Обединените нации. До началото на 1945 г. Вашингтон поддържа позицията на Британия. Лондон и Вашингтон предлагали да се състави списък от 50-100 нацистки водачи, които да бъдат разстреляни без съд.

Постепенно отношението на съюзниците към идеята за Международен военен трибунал се променило. Окончателното решение било прието на Потсдамската конференция през лятото на 1945 година. Според руския историк Наталия Лебедева Лондон и Вашингтон били против съда, защото се страхували от възможността да бъде разкрита „връзка на подсъдимите с далеч не безупречната предвоенна политика на западните държави, тяхното съучастничество в превъоръжаването, мюнхенските маневри и т.н.“. Може би са се опасявали, че няма да има достатъчно добра юридическа основа за осъждане на хитлеристките ръководители. В същото време СССР настоявал за съдебен формат, защото това увеличавало неговия международен престиж. Освен това се появявала възможност да се действа в рамките на новото международно право, заяви за „Руски дневник“ историкът Борис Соколов.

2. Това съд на победителите ли е?

Обвиняемите (обвинението било предявено на 24 висши представители на Райха) поставили под съмнение юридическата състоятелност на процеса. Те се опитвали да докажат, че вместо организиран пълноценен процес има съд на победителите. Както заявил пред съда шефът на „Луфтвафе“ Герман Гьоринг, „победителят винаги е в ролята на съдията, а победеният в ролята на осъдения“.

Както отбелязват многобройните изследователи, процесът бил съвсем друг. Всички обвиняеми имали защитници – били задействани 27 адвоката. В името на справедливостта съдът не присъдил на всички подсъдими смъртно наказание. На смърт били осъдени 12 нацисти, трима били оправдани, а останалите получили затвор.

3. Всички държави ли били доволни от решението на трибунала?

Съветският съюз протестирал против оправдателната присъда на Ялмар Шахт (председател на Райхсбанка и министър на икономиката), Ханс Фрич (пропагандист, когото смятали за дясна ръка на Гьобелс) и Франц фон Папен (вицеканцлер в правителството на Хитлер). Москва не била доволна, че не били признати за престъпни организации Имперският кабинет на нацистка Германия, Генералният щаб и върховното командване на Вермахта.

България дава 12 500 жертви в последната фаза на Втората световна война

Вече от висотата на нашето съвремие депутатът и историк Вячеслав Никонов, внук на шефа на НКВД Вячеслав Молотов, в рамките на кръгла маса, организирана от Руското историческо общество, посочил като недостатък на трибунала това, че не признал за престъпни такива организации като Украинската въстаническа армия и дивизията на СС „Галичина“. Това станало въпреки наличието на очевидни връзки на тези групировки с нацисткия режим и признаването на СС като престъпна организация в Нюрнберг. Освен СС като такива били признати от трибунала СД, СА, Гестапо и ръководният състав на нацистката партия.

4. Кой отсъствал от подсъдимата скамейка?

Пред трибунала не застанали извършилите самоубийство Адолф Хитлер, Хенрих Химлер и Йозеф Гьобелс. Нямало го и партийния шеф Мартин Борман, който се предполага, че също завършил живота си със самоубийство.

Съда избегнал и „ангелът на смъртта от Освиенцим“ доктор Йозеф Менгеле, провеждал опити върху заключените в концентрационните лагери. Избягвайки наказанието, той умрял през 1970-те години в Бразилия.

Отговорният за масовите убийства на евреи Адолф Айхман също избягал от Нюрнбергския процес, но бил намерен от израелското разузнаване в Южна Америка и наказан в Израел.

Диверсантът от СС Ото Скорцени, освободил похитения Бенито Мусолини и готвил покушение над югославския лидер Йосип Броз Тито, през 1945 г. бил арестуван, но след това пуснат и живял във франкистка Испания.

5. В какво се състои историческото значение на трибунала?

Трибуналът закрепил юридически разгрома на фашизма. След Нюрнберг в Германия и в ред други страни се провели процеси, на които били осъдени около 70 хил. нацисти и техни помощници.

В резултат на това хората, които започнали войната и извършили престъпления против човечеството, получили наказания в съответствие с международните норми. Още повече, че според националните закони те не можели да бъдат съдени. Самото понятие „престъпление против човечеството“ било за пръв път формулирано в състава на международния трибунал и било одобрено от ООН. Нюрнбергският трибунал положил основите на международното углавно право.