Д-р Георги Чалдъков

       Политиката иска на всяка цена да бъде най-важното животно на земята.

             Фридрих Ницше, перифраза от „Тъй рече Заратустра“

The first cut is the deepest – пее през 1970-те Род Стюарт. Това, преведено етологично, звучи така: раните върху на­родопсихологията ни са много дълбоки – и трудно заздравяват. Имаме престижни таланти в науката, изкуството и спорта. Но трудно изграждаме колектив, колективни сме само в търпението, социалният ни мозък е ленив. Метафорично (и с отпечатък от Ориента), един български войник може да се бори със сто чужди войни­ци, но сто български войници не могат да се борят с един чужд войник. Егоизъм и подчинение преобладават над съ­причастност и свободолюбие. Ние сме повече еснафско и  пациентско, отколкото гражданско и здраво общество. Какво означава народ, който е родил оперния гигант Борис Христов и изпълнението му на „Помогни, Господи, благо­честивому и православному болгарскому народу и сохрани его на многая лета!”, да роди и песента „Тодор се на майка жалва, че първо си, мале, брат ми родила”?

Нашето мислене, оттам и поведение, често е негативно. Италианците казват: Сampa cavallо che l’erba cresce (Яж, коньо, докато тревата е зелена) – ние казваме: „Трай, коньо, за зелена трева“. Американците казват: „Който работи – той ще яде“, ние казваме: „Който не работи – няма да яде“. Децата ни пеят: „Зеленчуци който не яде – той голям не ще да порасте“, вместо „Зеленчуци, който яде – той голям ще порасте“. И „Преклонена глава остра сабя не сече“ – колективният жест на народ, който поддържа 500 години турско робство, 45 години комунистическа диктатура и 29 години корумпирана демокрация.

      Във „Вавилонската библиотека“ на Борхес първо намираме „книгата Оправдание“. Ние се оплакваме от „лошото място“, но не правим „хубавото място“ – не осъзнаваме мъдростта на големия испанец Антонио Мачадо:

Пътнико, твоите стъпки са

пътят, и нищо повече;

пътнико, няма път,

пътят се прави от твоето вървене.

Ние стоим в кръчмите, говорим и пием, понякога само пием – забелязва Мечо Пух. Традиционната ни агорафобия (страх да протестираме на площада), превърнала се в инстинкт за самосъхранение, поддържа властта и последващата несправедливост и беззаконие.

Така в България срастването (адхезия) на политици-с-мафия е по-силно дори от това между клетките и заобикалящите ги извъклетъчни структури, което се контролира от ензим, наречен „фокална адхезивна киназа“ (ФАК). Повечето образовани  българи разбират добре звука и смисъла на английския език – защо тогава продължаваме да търпим тази адхезия?

За да се възпроизвеждат, раковите клетки се делят неограничено и забравят да умират. Освен това на входните им врати (мембраните, които ги ограждат) е написано: „Не ме яжте!“ – почеркът е на протеин, наречен CD47 (cluster of differentiation с молекулно тегло 47 кило Далтона).

В политиката, която боледува (патологична политика, патополитика), този клетъчен императив означава „имунитет на политиците към съдебни дела“. Тогава те се възпроизвеждат неограничено и метастазират в различни партии и минис­терства, също така – в Брюксел, Страсбург, Ню Йорк и Вашингтон. Това е новата номенклатура, родена от корумпираната демокра­ция. Ако имаше лустрация, щеше да има кастрация на би­вшите номенклатурчици и сега те нямаше да са политици, бизнесмени и професори.

Учени от Станфордския университет в Калифорния обаче видяха на „входните врати“ на раковите клетки и надписа „Изяжте ме!“ – почеркът е на протеин, наречен калретикулин. Лимфоцитите (вид имунни клетки) прочитат надписа, доближават се до раковите клетки, впръскват им силно токсичен щприц – това е „целувка на смъртта“, коята причинява отпадане на раковите клетки (гръцки, apoptosis – вид клетъчна смърт).

Обществото на клетките е саморегулиращо се, по-гражданско е от „България на гражданите” и от многобройни­те десни и леви политически клонинги. За да има здрави хора в здрава по­литика, „Забрави частното, грижи се за общественото” (латински – Obliti privatorum publica curate) трябва да бъде изписано на входните врати на парламента, министер­ствата, президентството и кабинетите на евродепутати. Но за това са нужни политици със „здрав дух в здраво тяло”.

Ще трябва обаче да отида до рибарското селище на Траката край Варна и да запитам големия писател и поет Коста Радев какво точно е имал предвид, като е написал:

Когато е в хармония със тялото,

душата не флиртува ли със дявола?

„Опитаха да ни погребат. Не знаеха, че сме семена“ – гласи една  мексиканска поговорка. Това означава, че българският народ ще го има, въпреки ББ, ЦЦ, СС, АА, КН… Някой трябва да даде позитивния тон – хорът (може би) е готов да запее. Доказа го с протеста на майките в защита на децата им, с отхвърлянето на джендърската Истанбулска конвенция и с несъгласието си за Националната стратегия за детето 2019-2030 и за опрощаването на дългове за над осем милиона лева на Главното мюфтийство…

Затова, нека Диана Дафова да пее песента си „Пречистване“ в Народното събрание, Министерския съвет и Президентството – дано политиците се научат да работят за „Една България в хармония”, подобно на Дафова, когато пее за „Един свят в хармония“. Иначе ще продължаваме да слушаме „песента на козите“ – трагедия (гр. tragos – коза, aeidein – пея). И да се въртим в порочния кръг на циклотимичната ни народопатология – възхвала-и-отричане, ура-и-ууу, надежда-и-разочарование – един перманентен film noir, смола, изпражнения, „Дзифт“, патоморфология в картините на Франсис Бейкън, българска патополитика.

Послеслов

Когато започна да пише разкази, а не да работи като лекар, за което има отлична диплома, майка­та на Людмил Станев беше много притеснена и често му повтаряше: „Писателството е диагноза”. Людмил написа много хубави разкази, стана известен писател, майка му се успокои и отхвърли диагнозата си.

Сега ние, Народът, трябва да се събудим и да излезем по улиците и площадите на България и да повтаряме „Политиката е онкодиагноза. Човекът трябва на всяка цена да е най-важното животно на земята“.