ЛОНДОНСКИ ЕТЮДИ*

Д-р Георги Чалдъков

BBC News

Световната служба на BBC е в огромния архитектурен ком­плекс „Bush House“ (няма нищо общо с баща и син Джордж Буш, а с името на американския бизнесмен Ирвин Буш, който през 1923 г. плаща строежа на сградата). Посрещна ни Радко Попов – варненски приятел, емигрант от комунистическите години, журналист в българската секция на BBC.

Точно по това време BBC News излъчваше поредния метео­рологичен бюлетин: Англия – разкъсана облачност, преваляване, нежен лондонски дъжд.

Уелс – разкъсана облачност, преваляване. Северна Ирландия – ветровито, облачно. Шотландия – сняг и уиски.

„The Live and Let Live“ и зеленооката Антоанета

Както преди 15 години, и сега валеше тих, утринен лондон­ски дъжд. Лъчите на изгряващото слънце се промушваха между капките, дъждът казваше goodbye на небето и цветната дъга правеше още един мост над Темза.

Имената на кръчмите в Лондон са колоритни. С „Файто­нът и конете“ спряхме до „Старият дъб“. Край него на странен английски разговаряха помежду си „Зеленият човек“, „Старият петел“, „Трите хрътки“, „Кафявата мечка“, „Белият кон“ и „Чер­ният лъв“, дошли като че ли от магическите реалности на Макондо и Аракатака на Маркес. И влязохме в „Сърцето на дъба“ – „Синеоката жена“ „Алек­сандра“ яхна мечтите си на „Хеликоптерът“ и махна първо на „The George“ и „Лебедът и агънцето“, след това – на „Еленът“ и „Таралежът“ и когато от „Сърцето на дъба“, потънало в „Хо­ризонта“, се виждаше само „Опашката на коня“, „Александра“ седна до „Синята котва“ при „Циганският молец“ в Грийнуич, погледна „Половината път до небето“ и видя „Човек на луна­та“.

Точно тогава в „Сърцето на дъба“ с „Ръката на цигуларя“, по-точно с „Душата на цигуларя“, спряхме да мислим за „Краят на света“. Още повече че и Минаващите цигани ни казаха,/ изпяха ни по-точно, изтанцуваха,/ че се отлага краят на света – както писа Христо Фотев в „Елегия равадиньоти“.И усетихме „Вкусът на живота“ в „The Live and Let Live“ – спомняте си надписа над бара, нали: „На кредит даваме само на хора над 80 години, ако са придружени от родителите си“. Въпреки че в България този тип кръчми са доста трудни за мен, в Лондон – защото Wellcome Trust Foundation ми даваше доста прилична сти­пендия – често посещавах „The Live and Let Live“. Заради символа на името. И дъщерята на собственика – зеленооката Антоанета.

Гарваните на Лондон

От векове има поне 7–8 гарвана на The Tower of London. Заради оплакването на неговия астроном, крал Чарлз II е поръчал премахването на гарваните от Кулата. Това обаче не станало, защото кралят чул легендата, че ако гарваните напуснат Лондон, цялото кралство ще падне. Така обсерваторията била преместена в Грийнуич, а гарваните си ос­танали в Кулата. От бомбардировките през втората световна война оцелели само два гарвана – Grip и Jim Crow. Сега на Кулата са осем гарвана – ето имената, пола и възраст­та им: Gwylum (М/18), Thor (М/15), Hugin (Ж/11), Munin (Ж/11), Branwen (Ж/3), Bran (М/3), Gundulf (М/1), Baldrick (М/1). Ветерани­те от войната Grip и Jim Crow са живели по 44 години.

Засега няма точна статистика за имената, пола и възраст­та на гарваните в България. Сигурно обаче е, че Константин Павлов (74) е един от тях, живее в София – на няколко метра от къщата, където умря лиричният гарван – Христо Фотев (1934–2002). Други известни български гарвани бяха Радой Ралин, Генко Генков, Георги Баев, Димитър Йотов.

ГРИЙНУИЧ

Англичаните го произнасят „Гренич“ – квартал на Лондон, по южния бряг на Темза – в един от парковете на хълма е сградата на Кралската обсерватория. На 22 юни 1675 г. крал Чарлз II поръчва на арихитекта Кристофър Уорън, на когото много му пречели гарваните около Лондонската кула, да пост­рои нова обсерватория с цел да се направи „линията“, която разделя „кълбото“ на източно и западно полукълбо. През 1851 г. тя вече е нулевият меридиан и се превръща в око на всички мореплаватели.

И абстракция за посетителите – каменна линия, широка око­ло 25 см, излизаща от вратата на обсерваторията – надолу по хълма към Темза. Прекрачваме меридиана и сме едновременно на двете полукълба. След като посетителите си тръгнат, всички врабчета на Грийнуич идват и се нареждат на меридиана – пог­ледите им все още са обърнати на запад.

ЦИГАНСКИТЕ МОЛЦИ

Сверихме часовниците си и тръгнахме към Темза, където в сухите докове – тъжни, но горди – са ветроходният кораб „Къти сарк“ и яхтата „Gypsy Moth IV“. Преди години корабът пренасял памук от Китай в Англия. С четвъртия си „Цигански молец“ Френсис Чичестър обиколи света през 1966–1967 г., за което кралица Елизабет II му даде титлата сър.

До „Къти сарк“ и яхтата на сър Френсис има още един „Ци­гански молец“ – типична английска кръчма. Докато синът ми разглежда кораба и яхтата, Тим пие бира, аз – уиски, а на съседна­та маса един човек – уиски и бира. „Този е шотландец – каза Тим. – Те пият така – глътка уиски, глътки бира. Ние, англичаните, изпиваме годишно толкова бира и уиски, колкото е дебитът на Ниагарския водопад, но никога не ги пием заедно“ – и продължи: – Водата прави шотландското уиски. От дъждовете, които се прецеждат през планинските скали“.

Николай разглежда кораба и яхтата около 2–3 часа – сигурно си е мислил за своя „Диоген“ и за „Кор кароли“ и „Тангра“. На няколко „секунди“ западно от Грийнуич къщата, където живеем, ни посрещна доволни и двамата – всеки от своя „Молец“.

ОКОТО НА „ЧЕРНИЯТ ЛЪВ“

Въпреки че температурите в Лондон спадаха под нулата, това не пречеше на художниците да нареждат картините си покрай оградата на Хайд парк. Всяка неделя идват сутрин с колите си, нареждат картините на протежение повече от кило­метър, хората се разхождат, спират пред картините, купуват или трогателно ги подминават.

Тази неделя Николай също нареди свои фотографии покрай оградата на парка. Аз влязох в „Черният лъв“ – на ъгъла на „Куинс уей“ и „Бейсуотър роуд“, пиех уиски и от време на време поглеждах през окото на „Лъва“: хората минаваха, спи­раха пред фотографиите, някои купуваха или трогателно ги подминаваха.

Колкото разликата в температурите между „Черният лъв“ и оградата на Хайд парк ставаше по-голяма, толкова по-дово­лен се чувствах – Николай продаде още една фотография, аз изпих още едно уиски.

ТЕО ЛИРКОВ

За Тео са писани стихове, новели и романи – аз ще изпиша само визитката му. Тодор Лирков е роден на 30 ноември 1924 г. в Малко Търново, учи във Варна, завършва гимназия в Бургас, преминава българо-турската граница през 1946 г., прекарва две години в имиграционни лагери в Турция и Гърция, след това – шест месеца в Италия и оттам – на свобода в Австралия, където живее 13 години, от 1963 г. – в Лон­дон, журналист в British Broadcasting Corporation (BBC) – сърцето му бе свито 45 години за България, отпусна го през 1991 г., когато за първи път от 1946 г. дойде във Варна и гласува за СДС.

Тео живееше в южен Лондон на „Кавендиш роуд“ – от двете страни двуетажните къщи във викториански стил са подреде­ни като английски гвардейци пред Бъкингамския дворец – само по номерата на вратите им ги разпознаваш, 89 означава къщата на Тео. Преди да позвъним, видяхме бележка, мушната в пощен­ската кутия на външната врата: „Георги и Николай, отивам да купя хляб и вестници. Връщам се след няколко минути. Имате уиски, докато дойда. Тео“.

По вътрешната стълба се качихме на втория етаж и ста­ята ни посрещна с класически бохемски натюрел: маса, чаши и бутилка уиски. Докато отпивахме първите глътки, Тео влезе лъчезарно в стаята – не носеше хляб, а бири, бутилка уиски и Evening Standard – вечерното издание на този 180-годишен лон­донски таблоид, който излиза три пъти дневно.

После всичко тръгна по сценария, на който бележката беше само пролог. От BBC дойде Радко Попов и Тео продължаваше да илюстрира с фотографии дългата си емигрантска одисея. Към полунощ решихме Радко да пуска обяви в български вестници, че „мъж на солидна възраст, със солидни английски доходи и навици за ред и домашен уют, търси за съпруга чаровна и образована жена, не по-възрастна от 39 години“. Тео тогава беше на 69 и държеше на разлика, равна или по-голяма от 30 години между него и бъдещата съпруга. След месец-два на „Кавендиш роуд“ 89 пристигнаха фотографиите и автобиографиите на 95 канди­датки. Жури с председател Тео и членове Радко и ние със сина ми избра една от тях – най-чаровната, най-образованата, 39-годишната жена от едно градче във Великотърновско. Радко и жената на Георги Марков станаха кръстници на младоженците, те живяха десетина година с любов и разбирателство и Тео се спомина през 2002 г.

Не мина година и Радко пусна обяви в български вестници, че „жена със солидно английско наследство и навици за ред и домашен уют търси за съпруг симпатичен и образован мъж, не по-възрастен от 39 години“. Жената тогава беше на 49 и държе­ше бъдещият съпруг да бъде поне 10 години по-млад от нея. Тя не покани никого от нас на кастинга и така не разбрахме кой е новият стопанин на „Кавендиш роуд“ 89.

УИНСТЪН ЧЪРЧИЛ

Беше 6 часа следобед, когато пред нас се появиха Уестмин­стърската катедрала, Парламентът и часовниковата кула Биг Бен. Мелодията подскочи по мостовете на Темза и се удави в реката.

На пиедестала край тях продължаваше да стои изправен Уинстън Рандолф Чърчил – без пурата, с шинел, леко приведен, подпрян на бастун, в крачка, като че ли всеки момент ще вле­зе в Парламента и ще каже: „Желязната завеса се вдигна от Европа“, за да перифразира онова, което бе произнесъл на 5 май 1946 г. във Фултън, САЩ, а преди това в телефонен разговор с американския президент Труман: „Една желязна завеса падна през Европа“.

– Ако сър Уинстън можеше да тръгне, първо щеше да влезе в някоя кръчма и след това в Парламента – каза колегата ми Тим.

На което сър Уинстън му отговори: „Всичко, което мога да кажа, е, че аз взех от алкохола повече, отколкото алкохолът взе от мен“.

Тогава аз казах и на двамата, че тази мисъл може да се конкури­ра с „Пиенето е враг на мъжа, но нали Бог е казал: „Обичай врага си!“ на Франк Синатра. И с „Във виното има мъдрост, в бирата – свобода, във водата – бактерии“ на Бенджамин Франклин.

За да изрази съгласието си с този конкурс, сър Уинстън продъл­жи своя liquid lunch (течен обед) с колегите си – в The White Horse на Fleet Street, на няколко пресечки от офисите на Ройтерс. Като се върнах в България, въведох течните дискусии след лекциите на Биомедицинския форум. Нали и Хипократ е създал теорията за четирите течности (хуморалната теория – от гр. chymos – теч­ност): кръв, секрет, жълта жлъчка и черна жлъчка, нарушената пропорция между които води до болести. След години в Рим Гален написва „За темпераментите“, където хората са сангвини­ци, флегматици, холерици и меланхолици според преобладаването на една или друга течност. А Хераклит вече е казал: panta rhei, panta kineitai – всичко тече, всичко се движи. За да има основание Аристотел да изрече proton kinun (първично е движението), а аз – „Човек не може да изпие една и съща бутилка два пъти“, което звучи по-витално, отколкото известната мисъл на Аристотел, че „човек не може да плува два пъти в една и съща река“.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

От: Георги Чалдъков и Николай Чалдъков „Човекът: IQ + EQ“, есета и фотографии. Първо издание, стр. 104-112, 2008. Издателсво „Ателие ‘89“, Варна