Блогърка стана обект на заплахи от страна на адвокат на известния хотелиер Ветко Арабаджиев, след като публикува репортаж от не особено приятната си почивка в комплекса на бизнесмена – „Елените“.

Силно ироничният текст стана хит в социалните мрежи за часове, което очевидно не се е харесало на Арабаджиев, който и без това в последно време се „радва“ на доста негативен имидж покрай изкореняването на японски вишни пред хотела му „Маринела“ (известен като Японския – бел.ред.), както и започналото впоследствие незаконно надстрояване на легендарната сграда в столицата.

Автор на въпросният репортаж е Мария Пеева, която го публикува преди два дни в блога си Mama Ninja с автор Ловеца. Ден по-късно тя доразви историята с разказ за обаждане от адвокатка на Арабаджиев:

„Току-що получих интересно обаждане от адвокатката на г-н Арабаджиев. Обясни ми, че възнамерява да заведе дело срещу мен, ако не сваля статията „Как Вълчо изяде ол инклузива“.

Попитах кое от съдържанието не отговаря на истината, но се оказа, че най-вече ги притеснява не съдържанието, а тонът, който бил твърде обиден.

Честно казано, напуши ме смях. Що за абсурд? Вместо недоволният клиент да осъди хотелиера, хотелиерът ще съди недоволния клиент! Предложих им да напишат опровержение, което на драго сърце ще публикувам, но тя отказа. И така, мама Нинджа отива на съд. И да не ме забравите в Сливенския затвор :)))) Очаквам поне по три шоколада седмично!“

Mediapool препечатва без редакторска намеса целия текст на репортажа, предизвикал заканите за съд от страна на хотелиера Ветко Арабаджиев:

Как Вълчо изяде ол инклузива

Всяка детска приказка започва с един лош Кумчо Вълчо. Нашата започна с един Вълчо, ама Арабаджиев, по-известен като Ветко.

И ние като другите всяка година имаме дилема:

А) Дали да ходим на море с детето?
В) Ако сте отговорили вярно на първия въпрос, то къде?
С) С кого?

Ако сте забелязали на този въпрос жената винаги има готов отговор. Но отказва да го сподели и предлага на мъжа да избере локацията. Не за друго, но той със сигурност ще се издъни и ще падне едно приятно триене на сол. Тъй като мъжът не е вчерашен обаче, започва да чете БГ мама с илюзията, че щом другите жени са харесали локацията, то няма начин и неговата да не си падне по нея.

Речено-сторено – бъркам в БГ мама и започвам да чета форума „Къде прекарах лятната си ваканция“. Еврика, попадам на „Елените“. То не е безкраен плаж, бунгала на пясъка, прекрасна храна, няма коли и децата тичат на воля като пеперуди из безкрайния парк на въпросния Вълчо.

За да не съм капо, зарибявам още двама приятели – изпълнителни директори на доста големи фирми. Цената изглежда солена (272 лв. за стая в бунгало), но кога ли това ни е спирало? Зер кефът на децата може да има цена.

Месец по-късно и 1600 лв. по-малко вече сме на входа на „Елените“.

Очаква ни първата изненада. Колата се паркира на платен паркинг (10 лева дневно), около два километра от бунгалото. Хубаво, няма да има коли в комплекса, децата ще тичат по безкрайните поляни. Само тия осем куфара как ще ги пренесем.

Комплексът обаче има готов отговор. Специална голф количка търкаля багажите до мястото за настаняване. Малката тайна обаче е, че въпросната голф количка е нещо като булка, преди да й свалиш роклята, изкуствените мигли и повдигащия сутиен. В смисъл – услугата е еднократна и окончателна. Всяко следващо придвижване извън комплекса е малък туристически поход – 5 километра в двете посоки, с дете на гръб и 66 пояса увити около врата.

Настаняваме се към 14 часа и се засилваме към ресторанта. Там ни очаква греда №2 – храна няма. Няма и откъде да купиш, тъй като „сме ол инклузив“, нали разбирате, и затова ресторант няма. Всъщност имало – на около три километра от бунгалото, след баир, голям колкото връх Мусала. Но, гладът не подбира. Изпотени, жадни и гладни стигаме до този кулинарен Граал. Където ни сефтосват с малко „Узо“ за 8 лева и мешана скара за 18 лв.

Преглъщаме и плащаме. Нали е еднократно.

Засилваме се към плажа, където казват, алкохолът бил без пари.

И е така. Само дето алкохол е доста силна дума за това, което ни продават. Асортиментът на трите барчета включва мастика, мента, водка и съмнителна пикня, която наричат бира. Общото между трите високоалкохолни напитки е, че се наливат от три бидона и нямат марка. Вкусът е близък с изключение на мастиката, към която очевидно е прибавен анасон.

Младежът ми предлага да ми налее в три!!! двулитрови бутилки, за да не съм се разхождал до бара. Услужлив, един вид. След кратка дегустация установявам, че за пиене става само ментата. На другия ден няма да съм на същото мнение, но още не го знам.

Пясъкът е пълен с камъни, на което едното дете успява да си изкълчи крака, а другото да си спука замъка. В резултат на това и двете реват, та се късат.

Няма каки по цици, то всъщност няма никакви каки, а само заблудени семейства с деца.

Вечерта започва с неочаквано откритие. Има бар. Един на брой, в който можеш да си купиш алкохол, различен от сурогатите по алеята. Лошата новина, която ще разберем по-късно – барът работи до 10 и точно в този час гасят лампите. Само дето не пускат химна, за да изгонят последните, като в кръчмите по социализма.

Но…спри сърце, часът е само 6 следобед, има джин и времето сякаш е спряло.

Изведнъж барът се опразва. Време е за храна. Поведени от колективния дух, ставаме и ние.

Храненето тук прилича на някъв дивашки ритуал. Заведението предлага четири манджи, а особеното е, че те не се променят през цялото лято.

За по-чувствителните стомаси има една малка скара. Пред нея обаче се вие опашка от около 100 души. Ако нямате нерви, то изборът е манджата. Очевидно вкусовите качества търпят подобрение, защото всички масово си взимат една, словом една, чиния и в нея смесват от четирите подозрителни субстанции. За разкошотия отгоре се слагат домати, сирене и люти чушки, които както е известно оправят всякъв вкус. Алкохол няма, освен една розова субстанция, на която й викат червено вино, разбирай вода с оцветител.

Но….имаме купони за ресторант „А ла карт“ и не се боим да ги използваме.

Питаме на рецепцията, където любезно ни обясняват, че трябва да се запишем предварително. Речено, сторено.

На следващия ден сме във фоайето на основния хотел. По средата стои една маса, а на нея учтив младеж. Изчакваме съвестно стотина руснаци и иде нашият ред.

– Вие от коя стая сте?
– А с кого сте?
– А трите му имена какви са?
– На колко е години?
– Кога се настанихте?

На четвъртия въпрос единият от моите приятели предлага да му изпрати CV, за да не се мъчи да пише. Не се приема.

– Къде искате да вечеряте? – пита младежът. В барбекю – ресторанта, отговаряме в хор.
– Ееее, точно там не може. Много наплив, обяснява приятелски момъкът и предлага да посетим въпросното заведение от 14 до 16 часа.
– Ми тогава децата спят.
– Е, тъкмо ще се позабавлявате (намига тарикатски) – Значи мога да ви уредя в ресторант „Созопол“ от 19 часа, ама приемете го като приятелска услуга, казва разпоредителят.

„Созопол“, „Созопол“, казваме ние примирено.

И това не се приема.

– Ама утре.
– Утре, утре, кимаме с глава.

Решаваме, че няма да ходим на ресторант, но ще хвърлим децата в детския кът. Има такива, разбира се. Дори два. Но….работят от 2 до 4 следобед. На въпроса „Защо“, ни се отговаря с отработен жест – тогава работят аниматорите. Ама децата спят? Ми да си спят.

Вечерта решаваме да разпуснем по мъжки. Жените ще гледат децата, ние ще видим как е дискотеката. Пием по две в платения бар, гасим лампите, заедно с бармана и се отправяме към….детския клуб, който вечер работи като дансинг. Защо е така, лъсва на влизане. Ами целият бар е в плочки, а столовете са класическа тръбна мебел в стил Дупница от началото на 90-те. Вероятно защото по-лесно се чисти след руснаците, които са 90 на сто от всички посетители.

Да ви кажа честно, не знаех, че Филип Киркоров и Ала Пугачова имат толкова песни. И ако от българския химн се отървахме, нещата не стоят така с руския, който чухме точно в 12 часа, преди заведението да затвори. Естествено, алкохол не се продава, а се разлива от бидоните на корем.

Но, млъкни сърце. Туй наше вечно утре, утре, както е писал Шекспир, наближава и ресторант „Созопол“ чука на вратата.

Менюто на ресторант „Созопол“ е нещо като луксозен френски ресторант. В смисъл – предлага две ястия – шопска салата и мешана скара. Приготвени предварително и в частност предния ден. Има и вино. Едно. От винпром „Карнобат“, но пък на цената 30 лева шишето.

Има и узо. Пак на 8 лева малкото.

Но пък има….Има и площадка, на която да тичат децата. От първокачествен мрамор с около 60 остри ръба и стълби.

Първата жертва е Борис, който успява да падне на устната си, да я разбие и да залее с кръв заведението. Отнасям го на ръце до бунгалото, но вече няма и купон. Изяли сме го и „А ла карт“ повече не ни се полага.

Няколко думи за хигиената. Още на влизане в комплекса прави впечатление, че обслужвашият персонал е с доста тъмен тен на кожата. Илюзията, че са почернели от слънцето, се разнася още на третия ден, в който боклукът ни стои пред вратата. Хората от гетото, не че сме расисти, го подминават като малка гара. На въпроса ми към едната клета женица дали няма да го изхърли, ми се обяснява, че това се прави веднъж седмично.

Пак толкова се сменят и чаршафите.

Навици, смееш ли да критикуваш.

На третия ден стоим тъжно пред бунгалото. Детето с уста като Майк Тайсън подмята камъни, които си е събрало от плажа. Налял съм си два литра мента, а моите приятели са допринесли с два литра мастика. Гладни сме, но добре, че благоверната се е сетила да вземе една тенджера домати от столовата. Умница!

То е забранено да се изнася, ама тя ги скри в плажната чанта.

Та стоим си тъжно и се питаме: Нали в детската приказка има Ловец.

Защо не се сетихме да вземем по една пушка, пък да му турим края на тоя ол инклузив подобаващо?

Автор: Ловеца

==========================================

„Иленити“ отвръщат на удара срещу ол инклузива

В 1.30 часа в четвъртък посред нощ пловдивският сайт „snews“ публикува репортаж от „истинската българка“ Антоанета Маринова за прекарването й във ваканционния комплекс „Елените“. Тя е много доволна от своята почивка за разлика от авторите на „Как Вълчо изяде ол инклузива“, публикуван няколко дни по-рано и станал хит в социалните мрежи.

Mediapool препечатва без редакция репортажа на г-жа Маринова от сайта snews, защото смятаме, че е важно да има повече мнения по темата. Държим да подчертаем: Без никаква редакционна намеса!

Заглавието на настоящата публикация все пак е на редакцията на Mediapool и представлява творческа инвенция, вдъхновена от специфичното изписване на някои думи от авторката. Освен това собственикът на „Елените“ Ветко Арабаджиев е основен рекламодател на сайта snews, ако се съди по двата големи рекламни банера на комплекс „Елените“ и агенция „Виктория холидейс“.

Ето и произведението:

„Аз избрах да почивам на Елените…Моето лято 2016!

Като всеки средностатистически българин цяла година живея, мечтая и дишам с една единствена мисъл- „Да дойде време да изляза в отпуска и да замина на море“. Мисълта за една седмица на морския бряг ме изпълваше с топлина и слънчеви лъчи през студените зимни месеци.

Реших да организирам лятната ни почивка няколко месеца по рано, като по този начин се надявах да хвана най-изгодните оферти. Както се казва с един куршум да отнеса няколко заека: хем да изхарча възможно най-малко пари, хем да сме възможно най-много дни, хем и да усетим почивката както си трябва. Първото нещо, което реших, че искам е да имам осигурена храна и хотела да ми е близо до плажа. Не ми се рискуваше с непроверени капанчена, където нечистоплътни лелки или чичковци ми поднасят храната с намръщени физиономии. Не исках и да ми трябват да вървя половин ден до плажа и после още толкова наобратно, като през цялото време съм натоварена като морски пехотинец.

След дълго и щатетелно търсене се спрях на комплекс Елените. Мястото отговаряше на всичките ми изисквания хотел на една крачка от пясъка и ол инклузив. Снимките, които разгледах бяха повече от впечатляващи, а и офертите за ранно записали се не бяха за изпускане. Така без много да му мисля резервирах една седмица за началото на месец август и зачаках да дойде дългоочаквания момент.

Буквално броях дните до заминаването ми, като през цялото време тайно се молех всичко да е както е описано и снимките, които разгледах да са наистина реални. Дойде момента, в който най-после пристигнахме на морския бряг. Бяхме любезно посрещанати от момче от персонала, което ни показа къде да паркираме автомобила си. Първата приятна изненада беше голф количката с която бяхме откарани до хотела си („Роял Бей”). До сега не се бях качвала и ми беше доста приятно да се повозя.

Докато ни караха имах възможност да огледам комплекса и искам да ви кажа, че останах очарована от красотата и природата на това място. Да видиш толкова добре поддържано място е вече изключителна рядкост в нашата мила родина. Чистотата беше безупречна, зелените площи идеално поддържани, а плажът буквално е на ръка разстояние.

На рецепцията бяхме бързо и адекватно обслужини, отговориха на всичките ни въпроси, а те не бяха никак малко. Дадоха ни ключа за стаята и ние се отправихме със затаен дъх към асансьора. Влизайки в нея буквално си отдъхнах, беше точно както я бяха описали.

Приветлива, чиста и с изглед към безкрайното синьо море. Да си призная предпочитах да седя на терасата и да не откъсвам очи от прекрасната гледка, която се разкриваше пред мен.

Разтоварихме се, а аз нямах търпение да се изпъна под яркото слънце и да се попека на плажа. Преоблякох се, взех си хавлийката и айде към морето. Минаваше обед и почти не се надявах да си намеря свободен чадър с шезлонг. Каква беше изненадата ми като едва след второто оглежда намерих свободни такива. Настаних се и вярвайте ми не мръднах до вечерта от там.

Като истинска българка нямах търпение да стане време за вечеря, за да видя с какво мога да напълня стомаха си. Слезнах долу в ресторанта на шведската маса. Взех си чинийка и голямото ядене започна салати, супи, основни ястия и десерти. Имаше за всеки по нещо и чак по едно време се чудих колко ли тигела направих за това или онова, както се казва изкушения много, а стомаха само един.

Решихме след вечеря малко да се разходим, за да изгорим погълнатите калории из комплекса. Нямаше такава тиха и спокойна обстановка. За децата имаше организирани забавления с различни аниматори, а за възрастните сладките приказки и релаксиращи забавления край някой от лоби баровете.

На другия ден решихме да посетим аквапарка в комплекса. Бях много скиптично настроена, защото обикновено не се пускам по пързалки и други водни атракциони. Този път не издържах на изкушениено и трябва да си призная, че опитах една-две пързалки. Водата в басейните беше кристално чисто и само заради нея си позволих да се пусна по водното съоръжение. Целият ни ден премина край басейните и атракционите.

Друго нрщо, което искрено ме впечатли беше новопостроения хотел „Роляк Касъл“. Влезнахме да го разгледахме и бяхме очаровани, такъв стил и лукс бях виждала само в чуждестранните хотели. Толкова приятно ми стана, че има шанс и ние да настигнем Европа и света. Както се казва цената, отговаря на качеството във всяко едно отношение.

Следващите ни дни не се различаваха с нещо повече от първите. Останахме изключително доволни със съпруга ми. Чакам нетърпение да се върнем догодина пак. Сега ако се чудите защо ви пиша всичко това, причината са негативните коментари, които прочетох напоследък. Искам да изкажа моята различна гледна точка, на доволния турист, а не на вечно мрънкащия и намираш кусури на всичко. Нека спрем с тази безсмислена омраза, която ни залива ежедневно от всеки сайт, коментар или прочие публикация. Дано най-после успеем да покажем на хората, че все още има места в България, в които си заслужава да се отиде. Да им покаже, че не отстъпваме по нищо на чужбина.

Това беше моето прекрасно лято 2016!“