Д-р Георги Чалдъков
Човешкият организъм има вродена имунна система за защита от болестотворни микроорганизми (бактерии, вируси, паразити) и от собствени увредени молекули. Тогава клетките произвеждат молекули, наричани „опасни сигнали“ (danger signals) или „алармини“. Те информират организма за настъпващата опасност. И имунните клетки – чрез рецепторите си за алармини – възстановяват хомеостазата (стабилно състояние на организма). Това е „мъдростта на тялото“ (The Wisdom of the Body), описана от професор Уолтър Кенън, публикувана 1932 г.
На равнището на едно истинско – не преходно – демократично общество, те – несигурността и несправедливостта – са „алармите“, които се усещат от будните граждани. Те излизат на улиците и площадите, съобщават на политиците за бедственото си състояние, сигналите им достигат в парламента, депутатите правят справедливи закони и възстановяват социалната хомеостаза. Това е „мъдростта на тълпите“ (The Wisdom of Crowds), описана от Джеймс Суъроуики, публикувана 2004 г.
Човек е потопен в средата на семейството, училището, университета, професията и обществото. Автономията на личноста му e подложена на голямо изпитание – особено в диктаторските общества, каквото беше българското през 1944–1989 г. В „Cоциалното животно“ американският психолог Елиът Арънсън дефинира конформизма като „промяна в поведението на личността в резултат от натиск от друга личност или група“.
При българският злокачествен конформизъм „другата личност“ беше ТЖ, „групата“ – университетските, заводските, градските, окръжните и централните секретари на БКП. Сега „другата личност“ е ББ, КН и АД, „групата“ – евроатлатическите комисари и фондации. „Личностите“ – преди и сега – са талантливи в професиите си хора, отдали се на нагаждачество и слугинаж на политическата власт, за да получават постове и привилегии от нея. Преди 15-20 години ги нареках “херостратови интелектуалци”, след това – “натрапени интелектуалци”, сега – „злокачествени интелектуалци“. Както и да ги артикулираме, те са вариации на голямата тема за малигнен конформизъм.
При наличие на достойнство някои от тях можеха да бъдат българският Андрей Сахаров. Или българският Вацлав Хавел и Александър Солженцин – например, Георги Джагаров и Любомир Левчев. Можеха, но привилегиите им бяха по-сладки от достойнството.
През 1989 г. романтиката на жадните за демокрация и комунисти, дегизирани като демократи, създадоха СДС. Но след няколко години клептокрацията (от гръцки – власт на крадци) на Иван Костов обезвери „жадните“ и отвори вратите на властта за един мадридски лицемер и тройната коалиция. И дясната политическа парадигма се провали в България.
Ние – народът – се измъчваме от условията на живот, от несправедливостта и беззаконието – и се възмущаваме от тях ПРЕДИМНО в кафенета и кръчми. Ние страдаме от хронична агорафобия (гръцки, agora – площад, phobia – страх; панически страх да бъдеш на улици, площади и други открити места). Затова бяхме 45 години под комунистическо и 28 години сме в „преход“. Емигрирането засега е нашата ефективна форма на протест и надежда.
Имаме много талантливи личности, но трудно изграждаме колектив, колективни сме само в търпението, социалният ни мозък е ленив, може би увреден. Нашите проблеми са в колективното ни мълчание. „Ние самите сме нашето наказание” – като че ли за нас го е казал мъдрият римлянин Марк Теренций (116–27 г. пр. Хр.). Ние живеем “в кротко отчаяние”, както Хенри Дейвид Торо е писал за американците от 19-ти век. Ние сме индивидуалисти с еснафски изяви – егоизъм и страх преобладават над емпатия и споделена креативност.
Дълъг и мъчителен е процесът на съзряването на народ, болен от агорафобия. И на интелигенция – от малигнен конформизъм.
