Нямаше как да не напиша тези редове след писмото на министъра на културата Вежди Рашидов (прочетено като „право на отговор“ на 4 юли по БНТ), което е повече от скандално.

Първо, защото по своя тон, наситен със заплахи, то връща времето с десетилетия назад: ако не във времето на късния „соц“ или любимото на г-н Рашидов „людмилие“ (терминът е не мой, а на Вера Мутафчиева), поне в „борческите времена“ на групировките от разцвета на „Мултигруп“. С тази разлика, че тогава „борчетата“ на Илия Павлов (непрежалим приятел на г-н Рашидов) направо трошаха „ръчички“ и „крачета“ на неудобни лица, а сега министърът на културата Вежди Рашидов сам (или с помощта на пиарите си) подхваща словесната тояга, тръгвайки да громи и наказва журналиста Георги Ангелов и своите опоненти (за това след малко).

И, второ, отдавна български политик не си беше позволявал чак толкова безпардонно отношение към медиите: обществената телевизия да бъде приравнена до държавна хранилка или ясла, от която журналистите зобят заплатите си, следователно очакванията към тях са услужливо да клепат с уши или угоднически да хихикат пред гениалността на един или друг министър (и най-вече този на културата заради уникалното му културно присъствие и невъобразимо цветист език).

Ако сведем глави и приемем цялата тази срамотия, а министър Вежди Рашидов не изхвърчи в най-скоро време от кабинета като тапа, боя се, че се очертава да се случи следното:

– БНТ и БНР директно да преминат към Министерството на културата със съответстващите промени в своите програмни схеми.

А именно: сутрешни блокове, превърнати в „часа на министъра“, в който специално подбрани журналисти с нескриван възторг да четат от аутокюто „истински“ въпроси от рода на: „Кажете, м-р Р. или м-р Г., как за толкова кратко време успяхте да свършите толкова много работа? Споделете пред нашите зрители кое е най-важното от последните постигнати от Вас успехи?” На което м-р Р. или министър Г., след кратко покашляне, ще има възможността да изчете подготвеното от пиарите му съобщение, пускайки, като му доскучае, и по някоя лакърдия от себе си.

На мен, родения далеч преди 1989 г., този модел на журналистика ми е до болка познат. А на вас?

– След обедните новини пък думите на министрите ще бъдат задължително разгръщани в различни (телевизионни или радио) формати, които ще показват как нашата родина стремглаво върви напред в индустриално и културно отношение, загърбвайки дребните съществуващи недостатъци, които не е редно да се показват, за да не се излагаме пред чужденците, пък и да не затъваме в битово черногледство. Изобщо няма да се канят хора, изразяващи различно мнение, които на практика „обичат да плюят по държавата“. И така в България ще се възцари мир и съгласие.

– А след новините в 20 ч. ще идва ред и на „най-истинските“ новини, с акцент върху културата и забавлението. Например на всяка магистрала, построена от правителството, ще бъде издигана по една скулптурна творба, дар от министър Рашидов. А изработеният от него леко приклекнал лъв на „Мултигруп“ ще заеме подобаващо място пред бившия царски дворец (днешна НХГ). След което БНТ, връщайки се към успешния, но преустановен формат на „Под прикритие“, ще започне да излъчва вечер след вечер новия телевизионен сериал „БГ Кръстникът“, в който ще бъдат обезсмъртени фигурите на Андрей Луканов, Илия Павлов, Иво Карамански и братята Васил и Георги Илиеви като истинските „строители на съвременна България“. В директни студия преди и след излъчванията на поредните сезони на сериала министър Вежди Рашидов ще разказва лични спомени от дружбата си на чашка с тези „велики българи“, което ще направи споменатият сериал не само дълговечен, а направо безценен.

Сериалът със сигурност ще предизвика фурор в редица латиноамерикански телевизии, предварително проявили интерес, както ще стане ясно от специалното комюнике на Министерство на културата, изтъкващо колко важно е „държавните медии да стъпят на здрава основа“.

Междувременно Министерствота на културата, за да осигури още допълнителни приходи, ще открие в подведомствената си галерия „Средец“ шопинг-бутик, откъдето феновете на сериала да могат да се сдобият с черни борчески тениски и бухалки от сериала, носещи личния подпис на министър Вежди Рашидов.

Мислите, че ви губя времето с антиутопии? Разровете се из интернет и ще намерите архивни кадри тъкмо от БНТ за приключилата на 5 юли т.г. „изложба-дарение Вежди Рашидов“ в галерия „Средец“, където покрай разнородни творби министърът завещава на Националната художествена галерия за вечни времена и своя портрет с лула и пура, дело на художника Николай Янакиев (2011 г.).

Ако това е антиутопия, добре дошли в света, в който живеем.

А сега към горчивата реалност

Дерибейството на министър Вежди Рашидов е срамен факт за цялото българско общество.

И ми се струва, че тъкмо думата „дерибейство“ е най-точният термин, описващ сегашната ситуация. А не „самозабравяне“, „беззаконие“, „дебелоочие“ или каквото и да било друго.

Дерибейството обозначава поведението на бей, разпореждащ се самоволно в отредения му от султана феод (пашалък).

Пашалъкът на Вежди Рашидов се простира над всичко, което обозначаваме с все по-констативния термин „българска култура“ (сиреч онова, което е останало от нея).

И той стопанисва пашалъка си еднолично, както му е бил поверен, като за целта си подбира верни нему хора.

Така например авторът на споменатия негов портрет – художникът Николай Янакиев – е в Управителния съвет на Националния фонд „Култура“. Ако не знаете, това е: „българската организация, която подкрепя на национално ниво създаването, развитието и разпространението на българската култура и изкуство в страната и чужбина“. Експерти отдавна призовават този фонд да се изведе от състава на министерството, за да заработи ефективно. Във фонда влиза и друг най-близък приятел на Вежди Рашидов – графикът Захари Каменов, чийто творби министърът също подари на НХГ и т.н.

Какво по-нормално от това да се заобиколиш с приятели, щом културата ти е дадена като „бащиния“.

Оттук извира и убеждението на Вежди Рашидов, че той като министър „отпуска“ или „намира“ пари за театри, филми, книги, стари и новосъздадени музеи, разкопки и т.н., които също са „негови“. В това, нека признаем, той изобщо не е оригинален, доколкото просто копира своя голям началник, който говори за „моите“ българи и „моите“ курорти.

Убеждението на министър Рашидов, че българската култура е „плът от плътта му“, обаче не може да не му носи болки и тревоги.

Защото на министъра, действащ като бей, му се налага не само да открива изложби или да обикаля из чужбина, но и да отговаря на неприятни въпроси, които няма как да не му вдигат кръвното.

Например: защо България има най-високото ДДС за книги в целия ЕС? Знаем какъв е отговорът: това е заварено положение, но нали Вежди Рашидов е единственият министър на културата от последните 25 години с втори мандат.

И още: г-н министърът твърди, че е „отделил“ 15 млн. лв. за кино в тежките години на кризата, но не ни казва дали Законът за българското кино изобщо се изпълнява. Аз например твърдя, че не се изпълнява, защото Националният филмов център още не е привел пари на продукции, спечелили сесията през есента на 2015 г. Но кой го е грижа за това, нали на хартия министърът „обезпечава“ българското кино.

И още: министър Рашидов е особено щедър към начинанията на Божидар Димитров да надстроява, презастроява или преизмисля Голямата базилика в Плиска, създавайки свой „Дисниленд“.

В същото това време (март 2016 г.) министър Вежди Рашидов призна от парламентарната трибуна, че Министерството на културата няма пари за един от шедьоврите на българската архитектура – моста край Бяла на майстор Колю Фичето (поръчан от Мидхат паша през 1867 г., с дължина 276 м. и каменни скулптури по сводовете), който скоро може да рухне в Янтра.

Министърът на културата призова една от най-бедните български общини – община Бяла – сама да се заеме с реставрацията или да си търси еврофондове. Преди дни обаче Министерството на културата „намери“ бюджетни 65 000 за поддръжката на монумента „Камбаните“, гордост на соц-архитектурата от времето на Людмила Живкова.

Така стигаме и до Промените в закона на културното наследство, внесени от депутата Красимир Велчев от ГЕРБ, заради които министър Рашидов изригна в „своя гибелен гняв“ срещу журналиста Георги Ангелов, БНТ и всички опоненти на закона от различни неправителствени сдружения.

Философията на закона предполага децентрализация и по-голяма власт на общините над културното наследство, като по този начин се заобикалят досегашни разпоредби на Института за опазване на паметниците на културата – днес НИНКН.

Опасенията са, че общините нямат подобна компетентност и зад това се крият огромните апетити на местни феодали, поблазнени от различни имоти и от усвояването на европейски фондове. Срещу тези промени от месеци бият тревога художници, реставратори, архитекти, сред които са и активистите на Форум „Културно наследство“.

Онова, което министър Вежди Рашидов не може да прости на журналиста Георги Ангелов или на предаване като „Денят започва с култура“ – единствената специализирана телевизионна територия, анализираща процесите в българската култура – е, че по този начин на бял свят изплуваха истини за спорните поправки.

Оттук е и гневът към обществена медия като БНТ, изразен в добре познатата стилистика от отминалите комунистически времена – „у нас е хлябът, но у нас е и ножът“ (така писателят Георги Марков описва сходна реч на идеолога на ЦК на БКП Митко Григоров, стъписала българските писатели).

Оттук е и сляпото желание на министъра за отмъщение, довело дотам да не се поднови договорът от 1 юли т.г. на един от гостите в студиото на БНТ – художника-реставратор Владо Руменов, който от 38 години работи в НХГ – заради неговите позиции в защита на българското културно наследство.

На френския политик и писател Едуар Ерио принадлежи максимата, че „културата е онова, което остава, след като забравим всичко друго“.

Честно казано, хваща ме страх да си помисля какво ще остане след двата мандата на министър Вежди Рашидов.

Ако допуснем, разбира се, дерибейството да продължава.

*Препечатваме коментара от Портал „Култура“. Подборът на акцентираните фрази е на Mediapool.