По „руската тема“ в България е говорено и писано много. Особено през последните години, когато почти непрекъснато сме подложени на хибридни атаки, а Кремъл дори официално обяви страната ни за неприятелска.

Често се твърди, че целта на Москва е да дестабилизира България и в крайна сметка да я извади от „Европа“, връщайки я в своята геополитическа орбита. И ако за дестабилизацията това е безспорно вярно (и важи далеч не само за България), то наистина ли крайната цел е да се върнем в „обятията на руската мечка“? И дали това е постижимо?

Въпреки активните действия на проруските сили в институциите, медиите и социалните мрежи, руската кауза у нас сякаш губи битка след битка.

България стана пълноправен член на Шенгенското пространство, напът е да влезе и в Еврозоната, даже дълго чаканите самолети F16 Block 70 започнаха да кацат на българска територия.

Всъщност, какво постигнаха българските русофили напоследък, с цялата логистична и вероятно финансова подкрепа на Москва?

Напук на цялата истерия „за мир и неутралитет“, оказва се, че България се представя доста прилично по отношение на предоставяната помощ за Украйна (като дял от БВП) – по този показател до средата на 2023 година сме превъзхождали държави като САЩ, Канада, Испания, Италия и Франция, а към началото на същата година сме били дори в Топ 5.

Забавянето за Шенген и Еврозоната не е „заслуга“ на „копейките“ – в единия случай ни спираха други държави, а в другия – доскоро не покривахме критериите.

Изборът на Румен Радев („Крим е руски, къв да е?“) за президент на България не носи кой знае какви практически ползи на Русия – макар Радев да лобира активно за отпадане на европейските санкции към Москва, в крайна сметка се добавят нови и нови пакети (с какъв ефект, е отделен въпрос).

Дори саботирането на COVID ваксинацията не се оказа изцяло в руския дневен ред, тъй като мнозинството българи се дърпаха от всички ваксини, включително и от руската. А антиваксърските настроения вървяха в пакет и със съпротива срещу ограничителните мерки – които в Русия бяха на моменти по-сурови от нашите.

Изобщо, русофилските кучета си лаят, европейският керван си върви…

Което води до един от два възможни извода:

• или вкарването на България в „руский мир“ е кауза пердута, независимо какво говорят както русофобите, така и русофилите
• или, ако все пак това е възможно, няма как да бъде постигнато по досегашния начин и от настоящите български „копейки“.

Българската принадлежност към „Запада“ е резултат от три причини.

Първата са договореностите в Малта от края на 1989 година, когато Съветският съюз се съгласи да не пречи на държавите от Източния блок да се интегрират в западните междудържавни обединения, ако пожелаят. (Това обаче важеше само за страните от СИВ и Варшавския договор плюс евентуално прибалтийските републики, ако впоследствие получат независимост. Останалите съветски републики не бяха включени в уравнението – най-малкото, защото към декември 1989 година СССР още не се беше разпаднал.)

Втората причина са усилията на българските правителства от края на ХХ и началото на ХХI век.

Кабинетът „Костов“ успя да убеди западните ни партньори, че Самюъл Хънтингтън не е прав за България и тя безусловно принадлежи към европейската цивилизация, а не към някаква доминирана от Русия „православна“ такава.

Кабинетът „Сакскобургготски“ пък успя да добута членството ни в НАТО и ЕС да се случи съответно през 2004 и 2007 година, вместо кой знае кога в бъдещето.

Третата причина е волята на българското общество, което през последните 20-ина година на всички избори е препотвърждавало този наш „цивилизационен избор“ (по президента Петър Стоянов). А гласовете за излизане от НАТО и ЕС винаги са се оказвали маргинални.

И това не е случайно. Едно евентуално излизане на България от ЕС е немислимо просто защото твърде много българи имат осъзнат финансов интерес (еврофондовете, но не само) страната ни да бъде част от Евросъюза. И ако някой политик прибегне към реални действия, ще се сблъска с тези накърнени интереси.

Между другото, една от най-големите глупости, изказвани в последните години, беше да се вменяват проруски, респективно антиевропейски настроения у земеделските производители – някои от които станаха милионери и карат „Порше“ и „Майбах“ буквално благодарение на ЕС.

Що се отнася до излизане от НАТО, това би означавало военните ни разходи да се увеличат в пъти, за да може територията на страната да бъде адекватно защитена. Тоест, да се реже здраво от други разходи.

Означава също и доста по-сериозна ангажираност на отделния гражданин към отбраната и сигурността – подобно на държави като Израел и Швейцария. Вие виждате ли ентусиазъм за всичко това сред българското население?

Стигаме и до външния фактор – има ли желание Русия да ни притегля към своята орбита? Вече съм споменавал, че за Кремъл е по-изгодно България да бъде негов „троянски кон“ в евроатлантическия свят. Но дори и Русия да иска да ни откъсне от Запада, може ли да го осъществи? И по-точно, къде се намираме ние в московската перспектива?

България е невинна, всичко останало е руска пропаганда

Членството в НАТО само помогна на Балканите да се успокоят, Русия е тази, която иска хаос

За всички е ясно, че България не е Беларус, която е най-тясно свързаната с Русия европейска държава. По ред причини, макар да се появяват и някои разногласия.

България не е Украйна, която винаги е била разделена (по региони) между Европа и Русия.

България не е Молдова, където в момента е актуалната „фронтова линия“ между европейската цивилизация и „руский мир“ (след като ЕС и САЩ до голяма степен изоставиха Украйна).

България не е Грузия, където икономическата свързаност с Русия дава на Кремъл сериозни лостове за влияние (ако и самите грузинци да са категорично антируски и проевропейски настроени).

България не е Сърбия, където след Югославските войни антизападните настроения са толкова свирепи, че руското влияние прониква практически без усилия.

България не е дори Румъния, която по чисто географски причини се оказва на пътя на руската геополитическа доктрина. Според „географската“ теория, Русия има интерес границата между „Европа“ и „руский мир“ да е планинска, а не равнинна, както е сега. Тоест, московското влияние да се разпростира до Карпатите и Татрите…

България се оказва твърде назад в кремълските приоритети.

Затова не е случайно, че българските проруски партии и политици (в миналото „Атака“, сега „Възраждане“) не се удостояват с внимание от водещи лица на кремълския режим, а контактуват с второ- и треторазредни фигури – просто България не е толкова важна за Русия.

И относителните успехи на кремълската пропаганда у нас се дължат най-вече на русофилските нагласи сред част от населението. Нагласи, които липсват сред други народи.

Така „руската карта“ се оказва изключително за местна, българска консумация. Противопоставянето „за и против Русия“ налива вода в мелниците на „копейки“ и „евроатлантици“, но от това нищо съществено не следва за България.

Просто първите създават напразни надежди у русофилската аудитория, а вторите размахват лика на Путин като плашило, за да прикрият политическата си, а нерядко и чисто лична немощ.

А руската заплаха можеше да се експлоатира в интерес на България пред западните ни партньори. Да се подчертава важността на страната ни като част от Източния фланг на НАТО.

И да се печелят дивиденти от това – например, по-изгодни условия за превъоръжаване. Стига да имахме политици с размах, които да го осъществят.