След тези избори България в най-добрия случай ще продължи да тъпче на едно място. Има обаче и друг сценарий, който е много вероятен: страната да потегли назад.

Десницата победи. Но пък и левицата повъзстанови някогашното си влияние. Този коментар в различни варианти прозвуча многократно в часовете след края на изборния ден. Той обаче не казва (почти) нищо, защото вече не съответства на българската политическа действителност. Предизборната кампания, в която рационалният политически дебат бе изместен от неизпълними обещания и заглушен от организирано раздухвани страхове и истерии (бежанци, ислямисти, предатели, турци, Ердоган), ясно показа, че традиционни понятия като „ляво“ и „дясно“ са окончателно размити и обезсмислени.

Новата ос

Както политическите играчи, така и резултатите от изборите и излъченото след тях управление вече трябва да се разглеждат и оценяват по съвсем друга ос. В единия ѝ край е реалистичната, отговорна и реформаторска политика за европейско бъдеще, стабилен икономически растеж и най-вече – пресушаване на корупционното блато и разбиване на установилия се модел на „превзетата държава“. Накратко казано: това е полюсът на модерността и развитието.

На другия ѝ край са безплодните и опасни (в една или друга степен антиевропейски, соцносталгични и прокремълски) заблуди на популизма и национализма, които правят реформите невъзможни, бетонират статуквото и се опитват да отклонят страната от западната орбита. За краткост: това е полюсът на миналото, застоя и деградацията.

Отговорът на въпроса коя от двете посоки натежа на тези избори е лесен. Победи втората тенденция, а нейните изразители ще имат категорично мнозинство в новия парламент.

Основният принос за това е на БСП. През последните месеци тя бързо започна да се отдалечава от маската на модерна, европейска ляво-центристка партия, в която и без това не се чувстваше много комфортно. А с предизборната си кампания, изградена предимно върху „алтернативни факти“, ретроградни лозунги и откровени лъжи, успя да заличи окончателно всички остатъци от нея, да надвика и бие на собствения им терен и най-отявлените популисти и националисти. Соцлидерката, вживяла се едновременно в ролите на Орбан, Льо Пен и Цола Драгойчева, се оплакваше, че „демокрацията ни отне много“ и раздаваше щедри обещания за връщане към времената на държавната икономика и „безплатните“ блага. Не каза нито дума срещу зачестяващите прояви на омраза и ксенофобия, но затова пък не спря да плаши с „бежанска вълна“ и да сочи „национални предатели“. Не спираше да клейми санкциите срещу Русия, сякаш те са най-големият проблем на българите, като в същото време се заканваше на „господарите“ и „началниците“ в Брюксел, а някои от „новите“ ѝ лица обясняваха, че България „само формално принадлежи към един съюз със Западна Европа“ и че „нашето евроинтегриране ще означава нашето унищожаване“.

Накрая явно се престара – обещаната от нея „промяна“ започна да изглежда толкова страшна и радикална, че вместо да я поискат, част от избирателите се разбягаха. Което вероятно струваше на БСП първото място на тези избори.

Подгласниците

Но няма страшно – на това поле в бъдещия парламент БСП ще си има подгласници и потенциални съюзници. Традиционните националисти, този път обединени (включително с откровено проруското си крило), не се дадоха. Довреме като че ли и те се опитваха леко да се разкрасят с грима на известна умереност и дори цивилизованост. Но после се отказаха и се върнаха към „коронните си номера“ (като традиционния пограничен пърформанс срещу „изборния туризъм“). Накрая, макар и с по-малко гласове, отколкото се надяваха да получат, успяха да се докопат до ключа към съставяне на правителство (все едно от кого и с кого).

От друга страна, храбрият български избирател, възприемащ изборите като предлагане на стоки „на промоция“, вкара в парламента чисто „нов“ откровен популист, отворен за всякакви опции и оферти. Този път промоцията беше за бензин по 1,80 литъра и апартаменти по 300 евро квадрата. Малко утешение е, че и той взе доста по-малко гласове, отколкото му се искаше.

И накрая – ДПС, чието спасяване и легитимиране се оказа обща грижа. Именно с тази цел в заключителния си етап предизборната кампания бе изцяло смазана от темата за намесата на Турция в българските избори. Почти всички партии, държавните институции, службите за сигурност и прокуратурата се включиха активно в организираната, стъпаловидно градираща кампания за раздухване на първосигнален страх. Накрая в нея се включи и самият Ахмед Доган с дълбокомисленото си предупреждение срещу заплахите от неоосманизма, с „дълбок поклон пред паметта на Апостола на свободата Васил Левски“ и с вричането си в „обединителния патриотизъм“ и „умерения и интелигентен български национализъм“. Макар че поредният конкурент на Доган няма да влезе в парламента, монополът върху гласовете на българските турци бе силно разклатен. Но покрай тази битка ДПС бе успешно прелегитимирано като опция за „следизборна коалиция с партиите, които имат патриотична насоченост“. Пеевски отново ще си е депутат, а моделът „Кой?“ ще продължи да разпределя „порциите на финансирането“ към „обръчите от фирми“.

Самотният победител

Къде е в тази картина формалният победител ГЕРБ? Мнозина твърдят, че заради популисткото потекло на тази партия и заради особеностите на досегашното ѝ упражняване на властта, между нея и БСП няма съществена разлика и затова е все едно коя от двете формации печели тези избори. За това твърдение има известни основания. По време на двата си мандата ГЕРБ се провали в голяма част от реформите и показа, че няма сила или желание да се разграничи от модела на „превзетата държава“, достигнал по същото време своята кулминация.

И все пак има известна разлика. Тя пролича ясно в тази предизборна кампания, в която и с програмата си, и с поведението си ГЕРБ (за разлика от основния си конкурент) остави впечатление за умереност, реализъм и доста по-честно отношение към избирателите. Може да се спори дали това впечатление се дължи на осъзната еволюция или на общия отчайващ фон. Така или иначе обаче в новия парламент ГЕРБ се очертава като единствена преграда пред популистките глупости в икономическата сфера и пред виждащите се с просто око апетити за отклоняване на България от европейския ѝ път. Какво обаче ще остане от тази преграда при липсата на подкрепа и неизбежните компромиси при евентуалното съставяне на управляваща коалиция?

Накъде след изборите?

Вариантите оттук нататък са различни – от скорошни нови предсрочни избори, през правителство на малцинството, съставено и крепено криво-ляво за известно време заради някаква благовидна цел (като председателството на ЕС например), до неустойчива управляваща комбинация на една от първите две партии с видимото или невидимо участие на някои от всеядните мераклии за ролята на „балансьор“.

При всички варианти обаче е ясно едно: в най-добрия случай България ще продължи да тъпче на едно място. Но има и голяма опасност да потегли назад. Защото след тези избори шансовете за реалистична, отговорна и реформаторска политика за европейско бъдеще и стабилен икономически растеж намаляха още повече. А шансовете за пресушаване на корупционното блато и за разбиване на модела на „превзетата държава“ са дори равни на нула.

Впрочем, за пълнота на картината да добавим, че двете партии, които в най-пълна степен и най-последователно застават на полюса на модерността и развитието, останаха извън парламента. Причините и отговорността за това са отделна тема.