Източник: БГНЕС
В устата на някой заклет републиканец това може и да е обида, но аз не съм такъв. Така че нека никой не бърза да ми се сърди. Ако кажа, че Бойко Борисов е прочел тронно слово пред Конгреса на ГЕРБ, това няма да е подигравка към болни амбиции, прекомерно самочувствие или тщеславие, а констатация за един определен начин на мислене, който спокойно избуява и в републикански условия.
Вчера ГЕРБ имаха Национално събрание, но хайде да го наричаме „конгрес“, че звучи някак по-партийно и по-монолитно. Главна и наглед единствена задача на Конгреса беше официално да отстрани Цветанов, церемониално да сложи край на неговата епоха и предизборно да минимизира ефекта от скандалите, свързани най-вече с неговото име – нали никой не се лъже, че ако не беше замесен той, историята с апартаментите едва ли би се оказала толкова шумна, толкова интересна дори и за нашето дребнаво обществено мнение? Същинската цел на Конгреса беше да стегне редиците преди изборите и да излъска образа на партията, но за това ще говорят всички останали. Нас ни интересува друго.
Общият тон в словото на Борисов остави впечатление, че махат Цветанов от немай-къде: не че не е полезен за партията, не че няма заслуги към нея, пък и към цялата нация; не че на всички гласували за отстраняването му (вероятно изцяло по свое убеждение, след дълъг размисъл и вътрешна борба) той няма да липсва и че ако зависеше от личното им желание, щяха да го оставят, но дългът към обществото е над личния интерес и индивидуалните чувства; заради натиска на общественото мнение, заради гласа народен, който наказа партиите с малки субсидии, но преди всичко защото ГЕРБ имат непоклатими етични стандарти, с които не може да се прави компромис заради никого, Цветанов си тръгва, става редови член на първичната си партийна организация и отива да прави НПО по въпросите на евроатлантическата сигурност:
– Г-н Цветанов, г-н Цветанов! – заситниха след него журналистите с баналния до втръсване въпрос. – А пък вие някой ден ще превърнете ли вашето НПО в партия?
– Е, хайде сега пък и вие… – с бащинска усмивка им даде Цветанов баналния до втръсване отговор, който всъщност не отговаря нищо.
Хубаво е г-н Цветанов, докато обмисля дали да строи своя партия, да си сложи на нощното шкафче една снимка на Лютви Местан. Защото едно е да познаваш лично структурите, съвсем друго е да си „царят“ – колкото и добре да ги познаваш, скоро те ще спрат да те познават: така е устроена чистата и светла човешка душа, душата на поданика. Но сега въобще не става дума за бъдещите творчески планове на Цветан Цветанов.
Бойко Борисов, говорейки за нещо много конкретно – пресичането в зародиш на всякакви намеци за корупция и злоупотреба с властта, – повдигна общи и базисни, толкова общи и базисни теми, че направо навлизат в територията на философията: 1. Справедливостта – ключова дума и нов закон в ГЕРБ; 2. Моралът – време е да се създаде етична комисия; 3. Способността да се променяш – защото животът е динамичен и който не може да се променя времето го изхвърля.
Как вижда Борисов справедливостта? Той казва така: „Ключовата дума за нас е справедливост и тя трябва да се отстоява! Иначе партията няма да я има!“ – в смисъл, всеки като сгази лука, следва да си носи последствията и да не маскари фасона на Партията. Това не е точно справедливост, а вътрешнопартийна дисциплина. Справедливостта е друго и съвсем между другото включва и вътрешнопартийната дисциплина. Справедливостта е съвпадението на законите – естествения (съвестта), Божия (десетте заповеди и Евангелието) и човешкия (Конституцията и т.н.). Ако тези закони не се в съгласие, дори само на ниво общи принципи, тогава няма справедливост. Обърнете внимание обаче, че въпреки всичко, в повечето случаи тези закони са в съгласие и слава Богу!
По въпроса за морала Борисов каза: „Тъй като обществото гледа партията под лупа и има все по-големи очаквания към нея, е време да се създаде етична комисия от „много честни и морални хора“ – демек, ако някой от нас сгафи, първо ние да си го заловим, да го разобличим, да се разграничим от него и чак след това да го хвърлим на кучетата; така партията ще пребъдва и отвъд членовете си, и отвъд лидерите си, с изключение може би само на един. Разговорът за морала обаче не свършва тук. Моралът е вродената у човека способност да различава добро от зло и е в пряка връзка с първия от горните закони – естествения (съвестта). Какво значи „етична комисия“? В употребения смисъл това ще да е орган, санкциониращ явления, които са грозни, въпреки че формално са законни. Тоест, признава се съществуването на неморални (зли) явления, но сами по себе си съвсем законни. И това е очаквано, когато трите закона – естественият, Божият и човешкият – не съвпадат. Човешкият закон често е чужд на справедливостта, защото защитава интереса на онзи, който има сила и власт да го прокара, нищо че е в противоречие с обществения интерес. Затова, както и друг път сме говорили, върховенството на човешкия закон е спорна ценност. Затова не е излишно да има фактори и институции, които стоят над него и го ограничаван – не се ужасявайте: днес такива са Народното събрание, което може да променя законите, и Президентът с прерогативите си да помилва или да налага вето (което е абсолютно бутафорно, но това е друга тема).
Да поставиш под съмнение достатъчността на закона за възтържествуване на справедливостта и доброто, да си убеден, че винаги има и е хубаво да има и нещо над закона, което не възцарява беззаконието, а гарантира законността, бидейки самото то закон и източник на закони – ето това е типично монархическо мислене.
Трето. Борисов каза, че „животът е много динамичен, всичко се променя и от нас се очаква да се променим също. Който може, разбира се, който не може – времето го изхвърля“ – очевидно се имат предвид мощните потоци на конюнктурата: днес народът харесва едно, утре – друго; днес в Европейския съюз на мода е едно, утре – друго; днес актуална е ЕНП, но ако утре Орбан излезе, тогава ще е друго, а човек трябва да върви по пътя си и да оцелява там, докъдето е стигнал.
Всъщност човек трябва (и е длъжен) да се променя дотогава, докато стигне до истината. После трябва да спре. Защото, както е записано в деянията на VII Вселенски събор – същият, който осъжда иконоборството: „Оня, който, след като е намерил истината, продължава да търси още нещо, той търси лъжата„. Следователно, ето кое е най-трудното: човек да разбере, да усети кога да спре да се променя. Ако не спре, ще се превърне от търсач на истината в конформист. Но ако спре, няма ли да стагнира, няма ли да се вкамени, няма ли да умре? Не, защото истината не е състояние, не е крайна спирка, а път, който никога не свършва. Във времето истината е точка, но във вечността е вектор.
Така и Борисов, променяйки се според повелите на времето, се мъчи да убеди и себе си, че е демократ, макар да е монарх по душа и в това няма нищо лошо. Монархизмът е просто вид мнение по въпроса откъде идва властта и на колко се дели. Монархът иска добросъвестно да носи отговорност за народа, но не и пред народа. Защото тогава няма да е МОНархия, а ПОЛИархия, която в най-деградиралата си форма се нарича АНархия. А когато не е ясно нито откъде идва властта, нито на колко се дели, тогава трудно се носи отговорност за каквото и да било, а осигуряването на справедливост става крайно проблематично.
Ако подобен възглед за трите неща – справедливост, морал и приспособимост – извън тесния смисъл, продиктуван от политическата конюнктура, е искал да сподели Борисов и дори да не е искал, а само да го е мислил или дори само да го е чувствал, то тогава можем да кажем, че той мисли като монарх. Дали е монархист? Едва ли. Той е прагматик и знае, че съвършена монархия няма. Дори Юстиниановата симфония никога не е успяла да проработи, въпреки хилядолетните опити. Знае също, че конституционната и парламентарната монархия не са монархии, защото властта не идва откъдето трябва и отговорността не е насочена накъдето трябва. Съвършена монархия няма, освен една – Царството Божие. Но там монархът е от по-друго естество.
Но монархическото мислене е актуално, дори и да не се отнася до обществено-политическата форма на управление. Днес, във времена, когато естествените народни водачи, старите вождове и жреци, бароните, главатарите са се превърнали в параноични чиновници, които гледат само как да спазват сложните правила на играта, за да не изпаднат от софрата, тогава обикновените хора сякаш все повече предпочитат монархическото мислене, макар и наметнато с републиканско-демократичен плащ. И ще продължат да го предпочитат, докато властта уж произтича от тях, докато някой все още ги пита за нещо. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
