Ето какъв упрек се надигна в социалните мрежи: защо хора с повече от хиляда последователи не коментират войната в Украйна и не вливат енергията си в потока на общото порицание. Мили мои критици, хиляда последователи не означава нищо. Те дори и сто хиляди да са, това са хора, които ще чуят онова, което искат да чуят, и в момента, когато коментаторът се опита да изложи някакво различно от тяхното виждане, ще се отвърнат от него. Пък и нужен ли е още един глас в кресливия яростен хор на „съвестните граждани с позиция“, нужно ли е още едно „задълбочено“ мнение в сонма на „експертите“! Не е ли по-добре да оставим да се изказват онези, които наистина има какво да кажат, а пък ние да си припомним съвета, който ни бе даден: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ (Мат. 7:1), защото Бог ще ни пита не за чуждите грехове, а за нашите. В крайна сметка, ако някой страда, от каквото и да страда, той страда не за друго, а заради собствените си грехове.

Но понеже на два пъти и към мен лично беше отправен такъв упрек – че оставам встрани от темата за Украйна, – ето какво мисля по въпроса.

В ситуация като тази, за събития като тези ние не знаем почти нищо и рискуваме, каквото и да кажем, след това да се срамуваме и разкайваме. Става още по-объркано, когато се намесят медиите и започнат да лъжат или да разпространяват лъжи, с които са излъгали самите тях. Затова много внимателно трябва да се изказваме, ако въобще трябва да се изказваме или, не дай Боже, да поучаваме, да скандираме, да се пеним и да крещим лозунги. Но все пак има някои безспорни неща.

Безспорно е, че се нарушава един мъдро установен ред, което може да отвори кутията на Пандора. Да забием окото с клечката някъде след края на Студената война и да не го пипаме повече! Окото на клечка е един литературен образ от книгата, наречена „Додекамерон“, и олицетворява условната гледна точка към определен исторически момент. Например, ако забием окото на клечка в 1944, ще видим едни съветски нашественици, носещи на червените си бойни знамена половин век комунизъм. Ако забием окото в началото на 14 век, ще видим едни нашественици-турци (условно казано „турци“), които в края на същия век затриват Второто българско царство и се настаняват на земите му. Ако забучим клечката с окото още по-отдавна, някъде през 7 век, ще видим едни диваци-нашественици, които се изсипват от север за ужас на кроткото романизирано население, един от тях слиза от потния си кон, казва: „Тук ще бъде България!“ и връща романизираното население в първо отделение, като се настанява в земите на Византия. Въпросът е къде ще забиеш клечката с окото. Според това спориш и чия трябва да бъде тази земя, по дяволите! Затова е хубаво да го забием веднага след края на Студената война и падането на комунизма като държавен строй и да не го пипаме повече. Да приемем тази позиция на окото за безспорна. И който руши определения от нея ред, върши зло. Несъстоятелни във военно отношение държави като нашата имат интерес този възглед да се пази, колкото и да са загубили в конкретния исторически момент.

Безспорно е също така, че държава от нашия калибър има интерес в света да съществуват сигурни механизми за озаптяване на държави от калибъра на Русия. Дали е редно, дали е справедливо – не знам, но за нас е важно. В този смисъл ние, в съзвучие с инстинкта си за самосъхранение и оцеляване, не одобряваме войната на Русия в Украйна, опитите ѝ да присъедини тази млада държава (едва от 1991) към налудничавата си схема за нова империя заедно с Беларус и Казахстан. Ако Русия анексира Украйна и светът го приеме с умерено мърморене, това ще бъде прецедент с опасни последици за малките и слабите.

Безспорно е още, че случващото се в Украйна носи страдание на невинни хора. И от двете страни. Това не е хубаво. Дори да не сме ние тези, които ще кажат справедливо ли е някой да страда или не, не можем да се освободим от вроденото си състрадание и съчувствие към страдащите. Затова и по тази точка сме против войната на Русия в Украйна.

И пак нещо безспорно. Където сме ние в момента – в цивилизацията на Запада, колкото и да не спираме да се чудим принадлежим ли ѝ онтологично (по битността си) или не, – там има повече свобода и тя достига до всяка личност, колкото и да се полагат целенасочени усилия това да се компрометира през последните десетилетия и особено от началото на 21 век. Светът, в който живеем и на който принадлежим, все още е Свободният свят. Защо свободата е толкова важна? Заради насладите ли? Не, те са съпътстващо явление, водещо невинаги до желателни резултати. Свободата е важна, тя е решителна, ако искаме да сътворим нещо добро. Никой не може да върши добро, ако не е свободен духом. А е много по-лесно да си свободен духом, ако си свободен и политически. Затова се борим за политическа свобода, а после, когато (и ако) я постигнем, се борим да я съхраним. Бидейки част от свободния свят, ние не желаем някакъв друг свят да нахлуе в него, за да го оправя, при положение че сме длъжни да си го оправим сами. Затова и по тази точка сме против войната на Русия в Украйна.

Ами православието? Може ли то да е аргумент в нападението на една православна страна над друга? Православието е един от класическите аргументи във всеки спор между Изтока и Запада, а случващото се днес в Украйна в крайна сметка е тъкмо това, защото ако Украйна не тежнееше към Запада, никой нямаше да я закача, както не закача и Беларус. Русия полага неистови усилия да убеди всички, че тя е ядрото на православния свят, че там православието е най-чисто, а то не е така, особено след Петър I и нахлулото от Германия протестантско влияние в руската църква. Патриарх Кирил (Гундяев), който е пастир както на руските, така и на украинските православни, е изтъкнат икуменист (личи от официалната му биография), нищо че българските икуменисти го мразят. Те го мразят, защото са последователни прозападници и при тях това е определящо за всичко останало. А пък всъщност патриарх Кирил може да се окаже и по-прозападен от тях. Той е бил представител на Руската църква в Световния съвет на църквите в Женева и на първата среща на Смесената православно-католическа комисия на островите Патмос и Родос през май и юни 1980. През 2016 (две години след анексията на Крим) патриарх Кирил (Гундяев) се срещна с папа Франциск в Хавана, двамата се целунаха и приеха „съвместна декларация по актуални въпроси на християнството в съвременния свят“. Така че Западът не му е никак чужд, а в негово лице – и на руското православие. А исторически нека не забравяме, че през голяма част от ранното Средновековие православен е Западът (част от който е и нашата Улпия Сердика), а Изтокът е еретически, монофизитски. Но нито тук е мястото да навлизаме в темата за съвременното православие, нито пък аз съм човекът, който може и има нужната легитимност да го прави. Нека, без излишно мъдруване ние, редовите християни-миряни, да се придържаме по въпроса към позицията на Църквата:

„Встъпвайки в подготвителните дни преди началото на спасителния Велик пост, сме свидетели на военни действия между два братски народа – Русия и Украйна, приели спасителната Христова вяра от единия купел на светото кръщение. Кръвопролитията и отнемане на невинни човешки животи е недопустимо за всички, които търсят мир, единство и любов в света! Христовият завет: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава“ (Йоан 14:27), и „блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9), отекват в сърцата ни и са основен дълг на всеки християнин!“.

Надявам се, че по този начин отговарям на обвинителните въпроси защо не горя ежедневно в проблемите на руската инвазия в Украйна. Надявам се също, че с написаното няма да изгубя много последователи във фейсбук, което за мен би било истинска трагедия. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.