Мисли за бездействието на политици и общество
Д-р Георги Чалдъков
– Quo vadis, Domine? (Къде отиваш, Господи?) – запитал Петър.
– Отивам в Рим да ме разпнат отново – отвърнал Исус Христос – защото тия, на които поверих стадото си, го изоставиха.
Преди няколко дни написах статия за нахлуването на бежанците, озаглавена „Quo vadis, Europa?“. Сега пиша за нахлуването на турския ислямизъм в България, която може да бъде озаглавена „Къде отиваш, България?“. Но предпочетох „Бежанци и емисари“, защото политиката на Devela (англ. Devil – дявол, Angela) Merkel и други западноевропейски политици към бежанците е подобна на тази на българските политици към турските ислямски емисари.
И става все по-тревожно, защото българските политици бездействат „евроатлантически“, „политически коректно“ и/или корпоративно на случващото се нашествие на емисарите. И като трите маймуни притискат устата, очите и ушите си „да не се вижда, чува и говори нищо лошо” за неоосманистката „стратегическа дълбочина“, в което се потапя България.
Турските емисари и техните български слуги използват различни методи за пропаганда. Един от тях, „Прозорецът на Овертон“, е описан от американският социолог Джоузеф Овертон (1960-2003). През „прозореца“ се вижда пропагандирането на чужди за българите идеи и действия, например: нямало турско робство, а османско присъствие; нямало Баташко клане; строежи на джамии, финансирани от Турция; избор на имами и мюфтии, съгласуван с турския комитет за религия Дианет (Diyanet); представяне в БАН на книгата „Стратегическа дълбочина“ – интелектуалната опаковка на неоосманизма и неуважение на светската политика на Кемал Ататюрк; турският филм „България, моя земя“, дори турските телевизионни сериали. Тези чужди за българите идеи, след хронични медиини и политически манипулации достигат до стадий „актуални събития“, които някоя пролет „демократично“ се обсъждат и впоследствие се превръщат в закони. Дори в нови държави на Балканите – мечтата на „Стратегическа дълбочина“.
Сега през „Прозореца на Овертон“ виждам и как все по-широко се отваря кутията на Пандора. И питам Къде отиваш, България? Все пак остава Надеждата, която трябва да осъществим, за да съхраним нашата Родина и нейните културни и религиозни ценности.
Както за бежанците, така и за емисарите са нужни спешни политически и законни действие, защото:
Когато нацистите дойдоха за комунистите, аз мълчах; не бях комунист.
Когато дойдоха за социалдемократите, аз мълчах; не бях социалдемократ.
Когато дойдоха за тези от профсъюзите, аз мълчах; не членувах в профсъюз.
Когато дойдоха за евреите, аз мълчах; не бях евреин.
Когато дойдоха за мен – вече нямаше кой да говори.
Тези мисли за бездействието са изречени от германският пастор Мартин Нимьолер (1892-1984). Те, отнесени за нас, могат да звучат така:
Когато турските емисари дойдоха в България, аз мълчах; не живеех в Кърджали, Шумен, Разград… А политиците, на които поверихме народа си, го изоставиха.
„Да, повечето мюсюлмани са много добри и културни хора. Но това не е благодарение на исляма, а въпреки него. Културният и модерен мюсюлманин е лош ислямист… Мюсюлманите са добри, но ислямът е лош. Попитайте немките.“ – писа Валери Найденов в статията си „Защо ислямистите изнасилват немкини“ (вестиник „168 часа“, 15 – 21 януари 2016).
Попитайте българите в Кърджали и други емисарски градове и ще разберем, че съвременна България спешно се нуждае от възстановяване на възрожденската политика за българска независимост и сигурност. Това може да се направи от общество, което е образовано, нахранено и патриотично. И от достойни политици, чиито девиз е: „Не ме водят, аз водя“ (Non ducor, duco).
В Австрия и Швейцария вече има такива и те, със „Закон за исляма“, ограничават действията на емисарите в техните страни. За повече и за експертна информация по турския радикален ислям, търсете Алекс Алексиев.
