161224103913-660x371

Скок напред или трагедия: как руските писатели възприемат революцията

Скок напред или трагедия: как руските писатели възприемат революцията от 1917 година?

МАММ / МDF / russiainphoto.ru
Бурната повратна точка в историята на страната за първи път се посреща от много писатели с надежда за нов и по-добър живот. Но бруталните методи, използвани от болшевиките, скоро ги опровергават.

Говорейки за най-значимото селско въстание през XVIII в., най-големият поет в Русия Александър Пушкин пише в „Капитанската дъщеря“: „Нека Бог да ни помогне никога повече да не видим толкова безсмислен и безмилостен бунт“. Днес изразът „руският бунт е безсмислен и безмилостен“ представлява афоризъм, който напълно описва революцията от 1917 година. Да видим какво мислят големите писатели на Русия за това.

Максим Горки

Един от най-влиятелните съветски писатели Горки посреща както революцията от 1905, така и тази от 1917 г., и предсказва „бурята“ още преди да се случи в известната си история „Песен за Буревестника“. Горки приема новата свобода и падането на монархията, но е напълно разочарован от начина, по който се провежда революцията и се установява новият ред. В книгата си „Несвоевременни мисли“ той призовава да се сложи край на проливането на кръв и създаването на нова държава с оръжия, а вместо това да се развие интелектуалният и културен потенциал на революцията, да се използва свободата по продуктивен начин.

„Ленин, Троцки и другарите им вече са били отровени от гнилата отрова на властта и доказателството за това е срамният начин, по който те третират свободата на словото и личността, и всичките тези права, за които се бори демокрацията. Слепи фанатици и безскрупулни опортюнисти продължават да се движат по пътя на така наречената „социална революция“…“ (1917-1918).

Александър Блок

Този автор на противоречивото стихотворение „Дванадесетте“ описва червения смут като апокалипсис, но също изглежда, че възхвалява революцията, оправдавайки обири и убийства. А дванадесетте червени гвардейци символизират дванадесетте апостола на новата вяра, докато унищожават старите и се присъединяват към червения преврат.

„Всичко, което се е случило, ме радва. Никой не може да оцени какво се е случило, защото историята не е виждала такъв огромен мащаб. Това можеше да се случи само и единствено в Русия“, пише Блок през 1917 г. в писмо до майка си.

Следва обаче да се отбележи, че след няколко години Блок отхвърля всички погрешни идеи и осъзнава, че революцията е само началото на друг режим, по-суров от царското правителство.

Иван Бунин

Първият руснак, който печели Нобелова награда за литература, няма илюзии относно революцията. През 1918 г. напуска Москва и отива в Одеса, най-важното южно пристанище на Руската империя, а през 1920 г. напуска страната.

„Някога имаше Русия. Къде е тя сега?“, пише той в дневника си, публикуван по-късно като книгата „Окаяни дни“, в която са описани годините на революцията и гражданската война. Както става ясно от заглавието, в тази книга Бунин е недвусмислено отрицателен в своята преценка на болшевиките и тяхната „кървава игра“. „Ленин, Троцки, Дзержински… Кои са най-базовите, кръвожадни и глупави?“

Владимир Набоков

Бащата на Набоков е бил дълбоко замесен в политиката и той е бил един от лидерите на конституционните демократи (кадети), либерална партия, която е в опозиция на болшевиките. Семейството му е принудено да напусне Санкт Петербург и да се премести в Крим непосредствено след Революцията, а през 1919 г. бягат в Европа. Докато баща му пише книга за революцията, Набоков се интересува повече от изкуството и интелектуалните въпроси. Той възприема революцията като проблем за руската литература, защото много от големите писатели е трябвало да избягат, а други да използват уменията си, за да служат на болшевиките, които се смятат за правилни и полезни за страната.

В есето, посветено на поета Владислав Кодашевич, който Набоков смята за най-великият поет на XX в. и верен последовател на пушкинската традиция, той пише, че революцията и последвалите години са „годините на застой в нашето писане“ и, че революцията „внимателно разделя поетите в състояние на сковани оптимисти и назадничави песимисти…“. Той също така отбелязва, че правителството изисква „нежно литературно внимание“ към вътрешния им свят, било то „трактор или парашут, войник от Червената армия или полярен изследовател“.

Дмитрий Мережковски

Мережковски е руски писател, религиозен философ и 10 пъти е номиниран за Нобеловата награда за литература. Както и много други културни дейци, той приветства революцията от 1905 година. Но революцията от октомври 1917 г. го шокира. Той пише, че Русия е изчезнала и сега е царството на Антихриста. „Разхождайки се по улиците на Санкт Петербург и гледайки лицата, веднага можеш да разпознаеш комуниста“.

Мережковски възприема тази революция като трансцедентална трагедия за руската нация: „Изглежда в Русия изобщо няма революция, а само бунтове – януарски, декемврийски, Чугуевски, Пугачови, Разини – това са бунтове на вечни роби“.

„Европа трябва да разбере, че болшевизмът се крие само под знака на социализма, докато опозорява свещените идеали на социализма; Европа трябва да разбере, че болшевизмът е опасност не само за Русия, но и за целия свят“, казва той по време на интервю в Литва, след като емигрира.

Борис Пастернак

Като писател, останал в Русия, Пастернак не може открито да разкрие чувствата си към революцията, което е истинска трагедия за руската интелигенция. Въпреки това, той го е направил в известния си роман „Доктор Живаго“, който е бил забранен в Съветския съюз десетилетия наред до Перестройката и за пръв път се появява в Италия през 1958 г. с помощта на ЦРУ.

Отначало Живаго е впечатлен от революционните събития: „Каква прекрасна хирургия! Ей тъй изведнъж артистично да изрежеш старите гнойни язви!“, казва той. Но след това, наблюдавайки какво се случва в страната, той променя решението си.

„А стана ясно, че за вдъхновителите на революцията суматохата на промените и разместванията е единствената родна стихия, дай им само нещо в мащабите на земното кълбо, те за това си умират. Нови светове, преходни периоди — това е тяхната самоцел. На нищо друго не са научени, нищо не умеят“.

Леонид Андреев

Андреев е един от онези, които с ентусиазъм приветстват първата революция от 1905 г. През 1906-07 г. той живее в Италия, в апартамента на Горки. Подобно на много други писатели обаче той също се разочарова от революцията и в крайна сметка оглавява реакционния вестник „Руска воля“, който през 1917 г. критикува болшевиките, които на свой ред насилствено закриват критичния вестник. Андреев е експресионист и емоционален писател, който обикновено преувеличава нещата до такава степен, че дори Лев Толстой веднъж казва, че публикациите на Андреев плашат.

„През юлските трупове, над локвичките червена кръв, се издига завоевателят Ленин, горд победител, триумфиращ – посрещнете го шумно, руснаци! Идва, победителят! Доскоро бяхте нищо – а сега сте почти бог, Ленин…“ По същия емоционален и саркастичен начин Андреев обвинява Ленин в презрение към закона, както и към цялата руска нация.

„Аз съм наистина активен член на Петроградската психиатрична болница. Участвам във въстания и постоянни стрелби – като заек, участващ в лов. Луначарски, Троцки, Ленин, руснаци, министерства, кризи. И толкова много идиоти!“

Анна Ахматова

Един от най-великите поети на XX в., Анна Ахматова страда ужасно от революцията и болшевишката власт. През 1921 г. съпругът ѝ, поетът Николай Гумильов, е екзекутиран и след Втората световна война (ВСВ) синът ѝ Лев Гумильов е осъден на 10 години в трудов лагер.

„Ще бъде същата като Великата френска революция, може би още по-лоша“, пише тя през март 1917 г. след февруарския преврат.

„Гледам тъжно всичко, което се случва в Русия. Бог наказва нашата страна“, пише тя през август в писмо до съпруга си.

Тя остава в Русия, никога не напуска, както правят много други писатели, и пише многобройни стихотворения, показващи отношението ѝ към това, което болшевиките са направили в страната.

Всичко е променено, предадено и изгубено,

Черните крила на смъртта са разперени в полет,

Всичко е разядено от грозно мъчение…

Как се очаква да се топлим на светлината?

Максимилиан Волошин

Волошин живее предимно в Крим, където се сблъсква с проспериращи хора от Москва и Санкт Петербург, избягали от революционния смут. Когато отива в Петроград, той сам вижда кървавата каша: трупове, лежащи по улиците, и хора в паника.

„Съществуват задължителни монополи, от които държавата няма право да се откаже. Един от тях е монополът за кръвопролитие. Държавата казва: „Само аз имам правото да проливам кръв. Всички частни кръвопролития са забранени“. Както се казва: „Налагам монопол върху продажбата на вино. Всяко домашно приготвяне на алкохол е забранено“… Руската революция ще бъде дълга, кървава и жестока“, пише Волошин в Крим през март.

„По въпроса за политическите събития: Имам впечатление, което става все по-силно и по-силно с течение на времето, че цялата ни революция в крайна сметка ще се окаже колосална част от германската провокация. Вече сме били победени от Германия, а свалянето на автокрацията е било последното парче бекон, което ни изкушава в пакета за мишки“, пише той през юни.

Михаил Булгаков

Булгаков е монархист и отначало е много песимистичен относно революцията. Той е свидетел на хаоса и трагедията на Гражданската война от дома си в Киев, където е роден и израснал. Автобиографичният роман „Бялата гвардия“ съдържа тези събития. Той никога не е емигрирал и всичките му творби критикуват новата държава и новата система. Повечето от творбите му са били забранени в продължение на много години и незаконно изпратени в чужбина от съпругата му, което е помогнало да се спаси наследството му.

През декември 1917 г., малко след октомврийския преврат, Булгаков пише в писмо до сестра си: „Наскоро при пътуването си до Москва и Саратов бях принуден да видя със собствените си очи това, което не бих искал да видя отново. Видях сиви тълпи, смазващи се и скръбни, обръщащи чаши във влака, видях как мачкат хора, видях разрушени и изгорени къщи в Москва… тъпи и зловещи лица.

„Видях тълпи, обсаждащи входовете на пленените и затворени банки, гладните опашки пред магазините, видях преследвани и жалки офицери, видях страниците на вестниците, където пишеха само за едно нещо: за кръв, която тече на юг и на запад, и на изток. Видях всичко със собствените си очи и разбрах веднъж завинаги какво се беше случило“.

След революцията през 1919 г. Булгаков започва статията си „Бъдещи перспективи“ с тези думи:

„Сега, когато нашата жалка родина лежи на дъното на яма, пълна с ярост и скръб, подтикната от „Великата социалистическа революция“, все по-често много от нас започват да имат една и съща мисъл. <…> Какво ще стане с нас?“

Булгаков предсказва, че докато Западът ще се възстанови от Първата световна война (ПСВ), то Русия ще се изправи срещу „злокачествената болест“, наречена революция, и ще изостане в развитието си и никой не може да бъде сигурен дали страната някога ще стигне до Запада.

Print Friendly

Автор: bg.rbth.com


  • печатна реклама външна вътрешна реклама Несебър

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *