655-402-ktb

О ВРЕМЕНА, О МОН!

 

28 години демокрация без меритокрация в образованието и науката

g_chaldykovД-р Георги Чалдъков*

 

Няма национална наука, както няма национална таблица за умножение.

Д-р Антон П. Чехов

Подобно на Платон за управлението на държавата, най-добрата форма на управление (не само) на образованието и науката е меритокрацията („аристокрация на заслуги“), осъществявана от мъдри и морални личности. Те са способни да търсят отговори на големите въпроси: Студентът излиза ли от Alma mater studiorum наистина „нахранен със знания”, морал и общочовешки ценности?

Знае ли великия смисъл на Sapere aude? – имай куража да изразяваш мислите и идеите си. Защо на студентите се гледа като донори на пари, а не като реципиенти на знания и морал? Докога университетите и БАН ще са фабрики за звания (degree factories) без знания?

През 2010 г. беше приет  Законът за развитие на академичния състав в Република България. От стария, свръхцентрализиран подход се премина към свръхлиберален, „автономен“ модел на развитие на университетските преподаватели и учени. От тогава доцентите и професорите се възпроизвеждат прогресивно – средно по 821 професори на година (по данни на МОН от март 2014 г.).

На 3 април 2018 г. в „Държавен  вестник“ са обнародвани измененията в Закона. Там пише: „Кандидатите за придобиване на научна степен и за заемане на академичните длъжности “главен асистент”, “доцент” и “професор” трябва да отговарят на минимални национални изисквания към научната и преподавателската дейност, определени в този закон.“

Накратко описвам принципите за  получаване на научни степени и звания – предимно в медицинските университети. Вече 28 години живеем в демокрация без меритокрация (не само) в науката и образованието. Звучащи меритократично, думите, о времена, о МОН,  губят смисъла си в така представените “минимални национални изисквания“. Последните не са приоритетно адресирани до качеството, а до количеството на научната и образователна продукция, оценявана с „точки“, при което най-много точки се дават (?) за защитени дисертации и публикувани монографии и така наричани „хабилитационни трудове“ и „студии“.

В университетите на Западна Европа, Америка и Япония основните научни степени са: Philosophy Doctor (PhD) и Doctor of Science (DSc)нашите образователна и научна степен „доктор“ и научна степен „доктор на науките“. Главното изискване за удостояване на даден университетски преподавател с PhD, DSc, доцент или професор е приноса му в науката – няма американска, българска или италианска наука, има НАУКА.

Стойността на даден учен и университетски преподавател се определя от силата (импакта) на списанията, в които той публикува, и от броят на цитиранията на неговите публикации. Наукометричните показатели impact factor, citation index и h-index са оценката за приноси в науката.

Преминалите успешно през такива “квалификации” могат да участват на олимпиада на науката и образованието и някои от тях  да станат доценти и професори. Не може със скок 180 см да участваш на олимпийски игри, така както с публикации в нереферирани в света научни списания (peer reviewed journals) – в конкурс за доцент, професор, член-кореспондент или академик. Точковите лабиринти, направени в “минималните национални изисквания“, са адаптивна реакция за научно-изследователско безплодие на създателите им и техните лобита.

В Закона за развитие на академичния състав би трябвало – кратко-и-ясно –  да намери място следното: Степените „доктор“ и „доктор на науките“ не трябва да са комунистическите (възприети от СССР-КПСС), задължителни и ограничителни оценъчни критерии за колеги, завършили медицина, дентална медицина и ветеринарна медицина – излишни са от интелектуален, финансов и антикорупционен аспект. И в повечето случаи служат като средство за поддържане в зависимост на кандидата от неговия „научен ръковидител“.

В напредналите страни много рядко колеги, които са MD (Medical Doctor) и DVM (Doctor of Veterinary Medicine) имат научните степени PhD или DSc, при което последните нямат съществена стойност за  тяхното хабилитиране.

През есента на 1997 г. беше публикувана статията ми „Един американски професор не трябва да струва 1795 български”. Тогава, обявените от БНБ валутни курсове за 12 септември 1997 г. показваха, че един щатски долар струва 1795 български лева. Казано с други думи, български принос в науката е значително по-обективен критерий за оценка, отколкото принос в българската наука.

Така, когато български академик, член-кореспондент или професор ви каже, че е „автор на над 470 научни публикации“, не му вярвайте. Погледнете го в „огледалата на науката“ – електронните бази данни Pubmed, Scopus и Web of Science – и ще видите голямото разминаване.

Нобелистите по медицина Джордж Паладе, Кристиан де Дюв, Рита Леви-Монталчини и Алберт Клод имат съответно „само“ 236, 174, 135 и 91 публикации (по данни на Pubmed). Разбира се, те са  професори без “минимални национални изисквания“ за „доктор на науките“.

_____________________________________________________________

*Главен редактор на междунарните списания Biomedical Reviews и Adipobiology.

 

 

Print Friendly

Автор: Д-р Георги Чалдъков


  • печатна реклама външна вътрешна реклама Несебър

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *