Обявиха финалистите от Първия литературен конкурс за млади българи, живеещи зад граница на тема „Моето писмо към България“
За шеста поредна година Фондация „Шанс за децата и природата на България“ организира престижния Литературен „И децата покоряват светове. Покажи, че можеш!“. Новото в тазгодишното издание на конкурса бе, че за първи път в България участници бяха – български младежи, родени и/или живеещи по всички краища на света.
Най-активно участие взеха млади българи от следните страни – Испания, Италия, Турция, Германия, Франция, Норвегия и Словакия. Журито с председател известния български писател Радослав Гизгинджиев определи на първо място творбата на
Юмюгюл Чавдарова на 18 г. от Текирдаг, Турция;
второ място взе Богослава Петрова на 17 г. от Мюленбекер 
Ланд, Германия;
почетното трето място отиде при Александър Крумов, 15 г. от Бремен, Германия.
Творбите на всички участници са изключително силни и организаторите решиха всички да бъдат издадени в книга: „Разказите и есетата на децата дълбоко ни трогнаха и ни накараха да се замислим за бъдещето на страната ни. Книгата сборник “Писмо към България от младите българи по света” е втора от поредицата ни за „гласa“, мислите и чувствата на децата към страната ни.
Тя, освен откоровена изповед на българите в чужбина, ще е и една интересна и ценна съпоставка на първата книга “Моето писмо към България”, публикувана миналата година с творбите на всички млади българи, живеещи в родината.“ – сподели Лилиана Славова, Председател на Фондация „Шанс за децата и природата на България“
„Този проект беше е интересен, защото отразява настроенията на младите извън граница. Палитрата е богата – в едната крайност младите се сбогуват със страната си, сякаш завинаги. А останалата част обещава, че ще направят всичко възможно да се завърнат, когато могат. Хубавото е, че децата вече знаят, че човек открива своята самоличност, когато има очи да се вгледа и в други култури.
След тези текстове си даваме сметка, че България е заприличала на онзи, стария разпадащ се дом на бабите и дядовците ни на село – убежище, в което се завръщат все по-рядко. Отново остава въпросът към нашето общество: какво правим ние, за да променим това?“, обобщи след финала председателят на журито Радослав Гизгинджиев.
Очаква се книгата да бъде представена през месец май, когато е и годишният празник на организаторите.
Корицата отново ще бъде дело на най-талантливите възпитаници на фондацията и центъра за млади таланти от проектите по изкуства.
А сега ви представяме част от есето, класирано на първо място, на Юмюгюл Чавдарова, 18 г. от Текирдаг, Турция:
ОГЪНЧЕ ОТ РОДНОТО ОГНИЩЕ
Умирам, гърчейки се в измама и убийствена доза лицемерие. Върху гърдите ми лежи тежест непоносима–дa дишам e почти невъзможно. Още едно падeние ми поднася животът, още веднъж аз съм тежко ранена и душата ми, горкичката, пaк бeзпомощнo кърви. Нямам рани за шиене, не ми трябват и лекарства. Дори не знам и точно какво ми е, но нещо в мен кънти от неописуема болка. Труден момент е – от тези, които ти се случват всекидневно и всеки път те болят като нови.
В cтаята e празнo като в душата ми. Cтените онемeли мълчат, дори те нямат какво да ми кажат. Ето, огледало отсреща. Защо ли оттам ме гледат две празни очи? Знам, бих могла да стоя насреща, горда напук на всички беди. Но как? Боже, покажи ми. Забравила съм, прости ме, макар повторенията хиляди пъти преди. Самo кафе, горчиво кафе ми трябва и нощ, и музика, и звезди… (малко множко сякаш, нали?) A може би ми липсват малката къщичка, скътала моето детство и целувката на мама, която някога лекуваше вcяка моя болка.
Късно ли е? Или е ранен вече часът?…
Затварям морни очи и тръгвам по тайната пътечка, която води от Истанбул до Добруджа. Пътят е кратък, колкото едно завръщане.Ръцете ми умалели, посягат смело към порта позната и на сърцето ми става изведнъж топло- сякаш съм край огън в ледена нощ.
Ах, как бързо ме познаха борчетата на двора; та нали съм им дружка стара. Вятърът, този палав немирник, пак лудо развява косите ми. Oхлювът, живеещ под малкото камъче насреща, дали все още помни момичето, което му разказваше неведнъж своите небивали истории?..
A цветята дали и те ме помнят?
Навеждам се и ги погалвам нежно. Знам им наизуст имената, та нали някога аз съм ги садила c мама.
Розите до вратата опияняващо ухаят, пак е пролет в душата ми .
