Д-р Георги Н. Чалдъков
В понеделник 22 септември, в 21:19 часа българско време, настъпи астрономическата есен.
Есенно дефиле-1
С двете си ръце вятърът
съблича от стройните им тела
златисто-кафевите блузи на дърветата
с фрактални корони на главите им –
по златистия килим на бургаската есен
дефилира „красотата ще спаси света“ –
майка с рожба си в детската количка:
Eсенно дефиле-2
С двете си ръце вятърът
съблича златистите блузи на дърветата
и те показват стройните си тела
с фрактални* корони на главите им –
по златните килими на есента
дефилира красотата.
* Фракталите са самоподобни, повтарящи се, „начупени“ по форма структури с различни размери – едни от най-разпространените „картини“ на Земята, включително в клетките на растения, животни и човека, разбира се. Терминът „фрактал“ (латински, fractus – „счупен“) е въведен през 1975 г. от френския математик Беноа Манделброт – автор на теорията на самоподобието в Природата (Mandelbrot B. The Fractalist. Memoir of a Scientific Maverick, New York: Vintage Books, 2013).
Примери много в Природата, повечето красиви – например: Нервните клетки имат два вида израстъци: един аксон и много дендрити (гръцки dentron – „дърво“). Повърхността на дендритите е покрита с нанометрови по размер, различни по форма, структури, научно наричани „дендритни гърбици“ (dendritic spines) – динамични, танцуващи фрактални формации на мозъчните синапси, участващи в когнитицията:
Микрографии на хореографията на когницията, изпълнявана от дендритни фрактали. От: Tolias KF, Duman JG, Um K. Control of synapse development and plasticity by Rho GTPase regulatory proteins. Progress in Neurobiology 2011; 94:133-148. Като четете тази статия, може да се насладите на танца на вашите дендритни фрактали – превенция за болестта на Алцхаймер-Перусини, за която ще научите повече в книгата ми на български и английски:
Плектика. За хората, обществото, политиците и позна-вачите
Plectics. of People, Society, Politicians, and the Know-ers
Ethica quaero – едно безкрайно търсене
В началото на 1950-те стремежът да се открие структурата на ДНК е бил състезание между големи учени: (i) Линус Полинг, нобелист за химия (1954) и за мир (1962) – днес мечта на президента Тръмп, (ii) рентгеновите кристалографии на ДНК, направени от Розалинд Франклин в King’s College в Лондон и (iii) Джеймс Уотсън и Франсис Крик от Кавендишката лаборатория на Университета в Кеймбридж, Англия. 1988: Франсис Крик публикува книгата What Mad Pursuit: A Personal View of Scientific Discovery („Какво лудо преследване: Лично мнение за едно научно откритие“).
1953: След като завършват модела на ДНК, Уотсън (25-годишен) и Крик (37) отиват в кръчмата „Орелът“ (The Eagle) в Кеймбридж и обявяват на приятелите си, че са открили „тайната на живота“. Те публикуват статията си за ДНК на 25 април 1953 г. (Watson JD, Crick FH. A structure for deoxyribose nucleic acid. Nature 1953; 171:737-738). В нея, под черта пише: „Ние също така бяхме стимулирани от знание за общата природа на ДНК (бел. моя: не за общата, а за същинската природа на ДНК) в непубликуваните експериментални резултати и идеи на д-р М. Уилкинс, д-р Р. Франклин и техните сътрудници в King’s College, London).
Обаче Уотсън и Крик са имали достатъчно знание за струкурата на ДНК от евристичните кристалографии на ДНК, направени от Розалинд Франклин, и предоставени им – без нейно съгласие – от Морис Уилкинс. Така Уотсън и Крик правят „своя“ модел на двойната спирала на ДНК. През 1962 г. Джеймс Уотсън, Франсис Крик и Морис Уилкинс бяха удостоени с Нобеловата награда за медицина за откриването на структурата на ДНК, а Розалинд Франклин бе „удостоена“ с метафоратаThe Dark Lady of DNA – тя се спомина през 1958 г. от рак. Само на 37 години – съдба на прокълнати поети. И учени. Ето защо, Ethica quaero (Морала търся) – едно безкрайно търсене. Не само в науката. И не само в България.
О есенна красота, маскирана с радост и с печал –
по земята танцуващи златисти листа! – по Гео Милев, един от великите поети и интелектуалци
